Изглежда, му се искаше да си побъбрят за спомените от едно време, но Меркулов, кимвайки към Ракитини, го прекъсна и с официален тон помоли:
— Ако обичаш, Олег Всеволодович, покажи ни мъжа от Соколники, води се на Счастлива.
Без ни най-малко да се засегне, Живодьоров ни поведе към съседната зала. В нея имаше над двайсет цинкови маси, върху които бяха положени трупове, покрити със стари бракувани чаршафи с черен печат „1-а гр.“. Скришом погледнах Ракитина — тя храбро се мъчеше да запази самообладание. Патологоанатомът уверено се насочи към втората редица и ориентирайки се безпогрешно, хвана за ъгълчето чаршафа на една от масите и плавно го отметна. С пребледнели лица майката и синът впериха очи в покойника. Без да трепне, Виктория Иполитовна прошепна с посинели устни:
— Той е…
Очите й бяха сухи.
Живодьоров пропусна напред младия Ракитин, той престъпи крачка-две и започна бавно да се свлича на пода.
— Саша! — почти изкрещя Меркулов, стараейки се да удържи дългото безпомощно тяло на младежа. — Отведи ги в ординаторската да се посъвземат.
3.
Ракитини живееха в прословутия небостъргач на площад „Въстание“. Този и още шест небостъргача бяха построени на седемте московски хълма по личното нареждане на Сталин — според замисъла на диктатора те трябваше да увековечат неговата епоха.
Семейство Ракитини наемаха огромен петстаен апартамент, обзаведен по последния писък на вътрешния дизайн. „Хубаво си живеят! — мина ми през ум. — Такъв разкош можеш да видиш само по филмите.“
— Нали няма да се обидите, ако ви поканя в кухнята? Ние и в добрите си времена обичахме да поседим тук и да побъбрим.
— За московчани кухнята винаги е била най-уютното място — успокои я Меркулов.
— Само че у нас не се пуши, извинявайте — кокетно се поусмихна Виктория Иполитовна, при което Льоша я погледна укорително.
А кухнята беше за чудо и приказ! Подобни гарнитури не съм виждал дори по изложенията за чуждестранна мебел. Овална маса от черно дърво с плот от червено стъкло, около нея шест кресла от същото дърво с тапицирани в червено кадифе седалки. Огромен хладилник в същия червен цвят, цокъл с черни фаянсови плочки и безброй шкафове и шкафчета с красива инкрустация. Меркулов предпазливо отмести един стол и седна, аз храбро последвах примера му.
Докато Виктория Иполитовна сервираше масата за чай, двамата с него си припомняха мили подробности от някогашния си живот в Кратово, вилно селце на старите болшевики, където Меркулови и Воеводини — родителите на Вика — са живели в съседство. Дядото на Вика бил последният мохикан от ленинската гвардия. Умрял преди пет години и на негово име била наречена една от староарбатските улици…
— Значи работиш в прокуратурата, Костя? В интерес на истината всички мислехме, че ще тръгнеш по стъпките на дядо ти. Ще станеш като него академик по аеродинамика или физика. А говорят за силата на гена! Ти единствен от цялото ви семейство имаш хуманитарна специалност. С висок чин ли си? — Ракитина посочи двете големи звезди върху кадифената петлица на Меркулов.
— Съветник от правосъдието, нещо като подполковник — каза той с известно пренебрежение.
— Какво пък, хич не е малко за твоята възраст.
Ракитина отпи глътка чай. Настъпи неловко мълчание.
— Ех, Костя — сепна се тя по някое време, — увлякохме се с тебе по далечното минало. А „с бурени обраснаха пътищата на младежките години“…
Корава жена! На нейно място моята маман отдавна да е припаднала, а тая декламира стихове!
— Константин Дмитриевич, може ли да ви задам един въпрос? — най-после се чу гласът и на Льоша.
— Да, Алексей, можеш да ни задаваш колкото си искаш въпроси. Но се боя, драги, че нямаме отговори за тях. Поне засега.
— Значи не знаете кой е убил баща ми?
— Не, не знам. Нито кой го е убил, нито защо.
Младият Ракитин също беше малко старомоден — прекадено изискан и учтив, твърде сериозен за годините си. Той обаче ми харесваше. Във всеки случай много повече, отколкото майка му. Льоша се прокашля и отново попита:
— Ако мога да ви бъда полезен… — стори ми се, че ще допълни „уважаеми господине“ — ако с нещо мога да ви бъда полезен, Константин Дмитриевич…
— Ще го имаме предвид, Алексей. Ти поддържай връзка със Саша, тоест с Александър Борисович Турецки. Запиши си телефона му.
— Окей — каза Льоша и извади от джоба си бележниче и писалка „Паркер“. При това, явно от притеснение, бутна чашата си и чаят се разля на покривката.