— Има ли ютия? — изкрещях.
Фроловска домъкна от стаята на леля си една допотопна чугунена ютия и я сложи да се нагрява на котлона, след което двамата се заехме да пръскаме дънките с вода. После Ирка се опита да ги изглади. Междувременно се обръснах, набързо се измих с ледена вода зад завеската на кухненския бокс (в нашата пренаселена квартира удобствата бяха минимални), изядох две студени варени яйца, изгълтах бутилчица кефир, намъкнах дънките, още доста влажни на кръста, и облякох новата червено-черна спортна фланелка. На фона на яркорозовите тапети от огледалото ме гледаше един доста симпатичен кестеняв мъж на двайсет и пет години. Грабнах якето, подвикнах на Ирка „благодаря“ и хукнах презглава надолу по стълбите. Беше вече десет без двайсет. Майната им на мокрите дънки, розовите тапети и студените варени яйца! Животът е гаден. Но никак не е трудно той да бъде направен прекрасен и удивителен — след малко ще видя Рита!
За по-пряко минах през един преходен двор, претичах покрай Филиповската черква, прескочих осовата мантинела по Гоголевския булевард и с прилична скорост стигнах на спирката. Да се кача в претъпкания тролейбус беше, така да се каже, въпрос на техника. Като стъпих с единия крак на долното стъпало и се хванах за шинела на някакъв полковник, дълъг като маркуч, аз изцяло се оставих в ръцете на две студентки, които с всички сили ме натикаха в тролей номер тринайсет, отиващ до „Трубна“.
По едно време шофьорът рязко наби спирачки — очевидно някой заплес или стогодишна арбатска бабичка прекосяваха платното на червено. Пътниците по пътеката между седалките вкупом политнахме напред към шофьорската кабина, след което аз не успях да запазя равновесие и се тръшнах върху коленете на пищнотела дама в кожено палто от лисици.
— Саша — тихо ме повика някой.
Обърнах глава. До внушителната дама седеше не друг, а моят шеф и наставник — юридическият съветник Константин Дмитриевич Меркулов, следовател по особено важни дела в Московската градска прокуратура.
— Май не идвате от къщи? — попитах, защото знаех, че живее в другия край на Москва.
— Прав сте, гражданино началник — кимна Меркулов.
— А откъде? — попитах пак и се усетих, че в известен смисъл въпросът ми е нетактичен.
Въпреки това Меркулов отговори:
— От „Пироговка“.
— От моргата ли? — Кой знае защо реших, че е успял тази сутрин рано-рано да присъства на аутопсия в една от двете морги, които се намираха на „Голяма Пироговска“.
— Не, слава богу. Не идвам от морга. Моята Льоля отново влезе в болница. Бях намерил с големи връзки алтайски мед, та й го занесох. При нейната болест чистият мед, знаеш, е от първостепенно значение, лекува по-добре от всякакви антибиотици.
Уф, че съм дръвник! Как не се сетих?! Та нали моят началник е необикновена личност. Стандартните решения са му чужди дори в личния живот. За Меркулов в прокуратурата се носеха легенди, една, от които беше историята на неговата женитба. Преди няколко години старият ерген Меркулов, който по това време минаваше трийсетте, се влюби като първокурсник. Обект на неговата любов беше скромната и тиха Льоля, болна от туберкулоза и обременена със „зестра“ в лицето на тъничката белоклепа и беловежда Лидочка. Разбира се, тази история много напомняше на „Дамата с камелиите“, но с нюанси от сюрреализма — Костя не се вслуша в ничии разубеждения.
Сега всяка сутрин води Лидочка на училище и от време на време откарва жена си в клиниката за туберкулозно болни, като горещо вярва, че все някога ще настъпи щастливият ден, когато неговата Льоля окончателно ще се излекува.
Междувременно тролейбусът бе стигнал при „Никитските врати“ и спря. Почти половината пътници, повечето от които служители в Телеграфната агенция, се изсипаха на улицата. Седнах на освободилото се място до Меркулов. Той мълчеше. Зад прозореца се мярна безвкусната сграда на новия МХАТ. После паметникът на Пушкин, Агенцията по печата „Новости“. Тролейбусът наближаваше „Петровка“. Слязохме с Меркулов от задната врата и прекосявайки платното на червено, се насочихме към ГУВР — Главното управление на вътрешните работи. След четири-пет минути пристъпихме към служебните си задължения. Започна първото ми дежурство по град.