Това наистина беше интересно да се чуе, но според мен нямаше никаква връзка с убийството, и то извършено по такъв допотопен начин. Е, да речем, че Ракитин се е присъединил към инакомислещите, но у нас все още има психиатрии за дисидентите. Ама да обесиш човек за тая работа — изобщо не мога да го повярвам.
— Горе решиха — насочи към тавана дълъг лакиран нокът Виктория Иполитовна, — че това е ревизионизъм, приписаха на Витя политическо късогледство и дори го заклеймиха — знаете как става у нас, — обявиха го за „антипартиен националист“! И естествено при това положение кариерата му отиде по дяволите, а можеше да стане и още по-лошо, ако не бяха татковите връзки. — Изведнъж тя рязко стана и с изненадваща мъка в гласа възкликна: — Ех, не е редно някак да седим само на гол чай! Трябва да пийнем нещо по-силно за упокой на Витината душа!
Тя извади някъде от горните шкафчета порцеланова неразпечатана бутилка коняк с офика, необикновена рядкост за наши дни.
— Тая „офика“ я купихме с Витя още първия ден след като се оженихме. Решихме, че ще я изпием на сребърната си сватба.
Ракитина наля коняк в изящни кристални чаши и като каза „Лека му пръст!“, на един дъх изпи своята, без да ни изчака. После си наля втора и пак така набързо я обърна. Разкопча високата якичка на шумолящата тафтена блузка, след което седна обратно на мястото си. Поседя, помълча няколко секунди, после отново се изправи.
— Извинете ме, ще отида да се преоблека, просто се задушавам в тая ризница.
Останахме сами. Седяхме мълчаливо. По някое време Меркулов се пресегна и взе бутилката, погледна ме въпросително и без да дочака съгласието ми, наля по още една чаша коняк.
— За безнадеждното ни дело! — Опитах се да бъда весел и находчив.
— Може и така да се каже — отбеляза той замислено и чукна чашата си в моята.
Ракитина се върна просто неузнаваема: в дълга роба и с шал на раменете; беше си разпуснала косите, няколко руси кичура бяха паднали на челото й. Тя дойде до масата и си наля още коняк. Пред нас вече беше една обикновена руска жена, пияна от алкохол и скръб. И без да се обръща към някого от нас, а просто оплаквайки съдбата си, с пресекващ от сълзите глас довърши своя монолог:
— Посветих му целия си живот, все си мислех, че ще дойде и нашият звезден час, а той така да измами надеждите ни! Непрекъснато му казвах: „Витя, забрави държавата, всичко това са само красиви думи! Наивни детски приказки! Огледай се наоколо — за какъв народ говориш? Къде е той? Нима тия хора с вонящи памуклийки, които идват с претъпканите електрички в Москва за продукти, са твоят народ? Та ти не си нужен на тоя «народ»! Помисли за себе си! Ако не искаш за себе си — поне за сина си помисли!“ А той… А той повтаря едно и също: „Интересите на Русия…“ Е, дочака я сега благодарността! Все за реорганизации бълнуваше, докато накрая му видяха сметката!
Залитайки, Ракитина пристъпи към един шкаф, извади пакетче „Малборо“, запали и жадно и дълбоко дръпна от цигарата. После хвърли пакетчето на масата, казвайки отривисто: „Пушете!“ Въздъхнахме с облекчение. Аз, разбира се, запалих от американските, а Меркулов извади своите „Димок“.
Обмислях всяка дума от разказа на Виктория Иполитовна и не намирах в него ключ за разнищването на това дело. Пък и очевидно тя не знаеше нищо за Подгурски. Или може би премълчаваше? Но Меркулов със сигурност разбираше ситуацията не по-зле от мен и въпреки това не задаваше никакви въпроси.
— Какви ги дрънкам?! Защо ви е всичко това?! — възкликна Ракитина и внезапно се разплака на глас. Сълзите размазаха грима й, оставяйки около очите синьо-черни петна. — Заради жена са го убили, само заради жена!
От изненада чак се задавих с цигарения дим. А Меркулов настръхна от напрежение, хвана я за ръка и настойчиво попита:
— Каква жена, Вика?
— Трябвало е него да попитате! Каква жена?! От неговите фльорци до гуша ми е дошло! А нима Виктор им беше нужен? Те му се навираха в ръцете само за пари и подаръци от чужбина! Явно не е могъл да подели с някого своята кучка, това е! Едно цветенце не ми е купил през целия ни съвместен живот, а на тая балерина пращаше кошници с рози!
— Коя балерина, Вика? Успокойте се, Виктория Иполитовна. За коя балерина говорите? — Меркулов продължаваше да я държи за ръка и тихо, но упорито настояваше за отговор.
Обаче аз виждах, че нищо няма да излезе. Сякаш изпаднала в транс, тя повтаряше едно и също:
— По цели кошници с рози, а на мен едно букетче, едно цветенце не подари, а на нея кошници…