В кухнята надникна разтревожен Льоша. Меркулов го повика с пръст:
— Ела, Алексей, опитай се да успокоиш майка си. Много е разстроена.
— Не се тревожете, Константин Дмитриевич. Мама всичко ще издържи — отново каза Льоша, както преди това в моргата. — Нека първо да ви изпратя.
Облякохме се и тихо затваряйки след себе си вратата със златиста табелка „В. Н. Ракитин“, излязохме от апартамента. Отвътре все още се чуваше приглушеният глас на Виктория Иполитовна:
— Чуваш ли, Льошка, едно цветенце…
4.
В сгъстяващия се мрак ръмеше противен дъжд. Излязохме от небостъргача и заобиколихме витрината на гастронома, за да слезем на улицата. Зад дебелите стъкла лъщяха с глазурата си бутафорни свински бутове, глухари пулеха очички, гигантска есетра величествено почиваше в огромно блюдо. Особено неприятно беше да се гледат тези изкуствени вкуснотии, когато по магазините не можеш да намериш дори опашка от риба.
Слязохме по стъпалата на тротоара и се отправихме към тролейбусната спирка на „Садовое колцо“.
Внезапно Меркулов се спря и извади от джоба си някаква смачкана хартийка, оглади я и отиде под уличната лампа. Това беше лист от ученическа тетрадка, на който с едър детски почерк бе написано: „Тя се казва Валерия Куприянова.“ Меркулов стъписано ме погледна. Аз поясних:
— Льоша.
Той потърси с очи телефон и като съгледа автомата на близкия ъгъл, до павилиончето за почистване на обувки, бързо закрачи натам.
— Свържете ме с Романова… Шура? Здравей, пак ти се обажда Меркулов. Изчакай ме, идвам със стажанта. Гледай междувременно да изясниш всичко за Валерия Куприянова… Балерина… Щом я открият, нека я доведат при тебе на „Петровка“.
Началникът на втори отдел при МУР Шура Романова ни посрещна като скъпи гости. Кажи-речи, още от вратата ни накара да се почерпим „по една капка“ — двеста и петдесетграмова чаша водка, а за мезе ни предложи дъвчащи бонбони „Ирис“. Меркулов изгълта чашата с лекота, виждаше се само как адамовата му ябълка подскача под брадичката. Аз изпих моята „капка“ на три пъти, с пъшкане и позиви да повърна, с което изплаших Шура до смърт. Тя се втурна към сейфа за НЗ — неприкосновените запаси, и извади оттам неотворен буркан с мариновани краставички, предназначени за мезе само на началника на МУР.
Подполковник Александра Ивановна Романова е абсолютно копие на руската императрица Екатерина Втора, само че в офицерска униформа: възниска, с едър кокал, волева брадичка и удивително младежки очи, сини като метличина. Тя е единствената жена в Москва началник на следствен отдел. Именно на нея е възложено да се издирят убийците по нашето дело…
— Не мога да го разбера тоя Ракитин… Защо му е притрябвало… да се среща с американец… на такова оживено място, че да бие на очи — подхвана Шура напевно, със силно изразен южняшки говор, изпъстряйки речта си по повод и без повод с беззлобни псувни. — Преди всичко той като служител в Министерството на външната търговия, е имал достъп до разните им там приеми и коктейли. Или пък просто е можел да се срещне с Подгурски в някой тих ресторант, барче и къде ли не още… Защо е предпочел панаира?
— Ами много ясно, Шура — сви рамене Меркулов, — той не по-зле от тебе и мен знае, че всички тези закътани места се наблюдават и подслушват. Аз ли да ти казвам, че из цяла Москва са монтирани към сто хиляди подслушвателни устройства — в хотели, ресторанти, всякакви обществени заведения, дори в обществените клозети. А там, в Соколники, сред природата, не можеш да проследиш толкова народ — не стигат крака и уши за всички тия хора. Тълпата е най-удобното място за един шпионин. Но въпросът е дали Ракитин е бил шпионин. В КГБ ми казаха, че нямат такива сведения за него.
— Чуй, Костя! Ти можа ли да ги „изповядаш“ чекистите какво точно им е казала курвата? Оная, дето са я пробутали на американеца…
Бива си я Шура! Без да й мигне окото, си ги праска, както й дойде!
Меркулов усмихнато я погледна:
— „Изповядах“ ги, другарю подполковник! „Курвата“ е казала на „господаря си“, че не знае нищо конкретно, знае само, че ще има среща. Ама не могла „да изработи“ „клиента“ да й каже с кого точно. Това ми отговориха…
— „Отговориха“ — имитира го Шура, — а ти какъв си? Следовател или… Не можа ли сам да я разпиташ?
Меркулов се засмя:
— Нима ти самата би разсекретила някой от своите агенти?… Ето на, видя ли… Затова ми отказаха да я разпитам.