— „Отказаха“! На мен друг път ще откажат! Ще я спипам аз тая уруспия и като я измъкна изпод някой черен задник, ще си каже и майчиното мляко! — Усещаше се, че Шура здравата се е наквасила.
Времето течеше. Направо заспивах от изпития алкохол. Никакви сведения не идваха за балерината Валерия Куприянова. А Меркулов и Романова продължаваха да си говорят в същия дух, обсъждаха първите стъпки от разследването, псуваха КГБ.
— Еех, сега нямаше да висим тук до среднощ, ако тия деца и внуци на Дзержински не бяха такива лайнари — резюмира Шура по някое време. — Ама така си е, Костя — тя лапна един бонбон, — моите момчета изпълняват подобни нареждания далеч по-професионално от прехвалените чекисти! И то за половината от техните заплати! — И без пауза добави: — Защо стоиш там, Артур, влизай!
Обърнах глава — на вратата стоеше висок и широкоплещест черноок хубавец, около трийсет и две годишен, облечен в изключително елегантен костюм.
— Моят заместник — Артур Андреевич Красниковски — представи ни го Романова. — А къде ти е балерината?
— Изчезнала е — започна Красниковски, — тая сутрин не се явила на репетицията на „Златният век“. Не отишла и за вечерното представление на „Доктор Охболи“, наложило се спешно да й потърсят заместничка, тъй като ролята на Варвара е особено трудна и Куприянова няма дубльорка — извикали едно момиче от балетната школа на Болшой театър… — Той извади от вътрешния джоб на сакото лъскава театрална програма.
Скочих от стола. Тутакси изтрезнях, когато видях на корицата нашата „спортистка“, убита миналата нощ в хотел „Централен“. На снимката на известния театрален фотограф Шапиро Куприянова беше жизнерадостно момиче със смешни букли, в пъстра готварска престилка и с дълга метла в ръцете…
— Именно това ни трябваше да узнаем — уморено отбеляза Меркулов. — Утре ще проведеш идентификацията — обърна се към мен — и ще смятаме, че това ще е вторият ден, за който ще получиш компенсация.
5.
19 ноември 1982 година
„Следователи от прокуратурата! Обикновено вие разследвате сложни случаи. Но все пак трябва да знаете, че пътят към ИСТИНАТА често пъти минава не само през стегнатия възел на старателно замаскираните престъпления…“ Ние, младите следователи, седим в тъмния киносалон на Московската градска прокуратура и гледаме учебни филми. Имам леко главоболие и спазми в стомаха от вчерашните „капки“ на Шура. Назидателният ликторски глас продължава: „Пътят към ИСТИНАТА минава през гъста джунгла от така наречените дребни обстоятелства, непростими недоглеждания и трагични грешки…“ Всичко това са все познати неща, ясни и за най-големия задръстеняк. До мен седи и ми се сваля Танечка Зернова, хубавичката дъщеря на завеждащия канцеларията на Министерския съвет. Аз се правя, че не забелязвам усилията й, пък и зад нас седи моят шеф Меркулов, който отговаря за учебната прожекция.
Първият филм, заснет по два действителни случая, е документален. Вторият — игрален и макар че в него участват второкласни актьори, е направен доста добре. С комични ситуации. На екрана се появява спестовната каса на „Плюшчиха“. Нисък и набит милиционер стои на пост във входа, при което замислено и усърдно човърка широкия си нос. Обаче не го оставят да си изчопли нещо — камерата улавя две фигури с маски, чува се гърмеж и милиционерът пада. После камерата се пренася в залата на спестовната каса и в едър план показва оксижен, с който маскираните отварят сейфовете. Пачки пари изчезват в платнени чували. Приключили успешно „работата“ си, доволните престъпници изскачат на улицата и се качват на чакащото ги такси, което светкавично ги понася към Бородинския мост… Появява се нова група хора — следователи, придружени от множество експерти, поемни лица, кучета, милиционери и началниците на тези милиционери. Всички дружно заличават следите, оставени от престъпниците: суетят се при вратата, хвърлят фасовете си където им падне, вършат и други криминалистични грешки. Най-старателен в това отношение е един следовател, чийто изпълнител явно се мъчи да имитира Чарли Чаплин. Например при огледа на един сейф той се хваща за дръжката му точно на онова място, където ясно личи някакъв пръстов отпечатък; намира на пода ръкавица и с два пръста гнусливо я хвърля в близкото кошче за боклук…
Някаква необяснима тревога ме присвива под лъжичката. А може би ми е тежко на стомаха от снощните „капки“? Но вече съм почти сигурен какво е това…