Вивиан сложи длан върху ръката на Пърсел.
— Остави Хенри да се оправя.
Пърсел изсумтя.
— След Пий Единайсети дойде Пий Дванайсети — каза Меркадо на италиански. — После Йоан Двайсет и трети. Щеше да ви хареса, отче. Добър човек. Почина преди единайсет години. Сега на престола на свети Петър е Павел Шести. Също добър човек.
Старият свещеник тихо заплака. Когато отново заговори, гласът му звучеше дрезгаво.
— Да. Всички са добри хора, убеден съм. А Дучето? Още ли е жив?
— Имаше война — отвърна Меркадо. — В Европа. Мусолини беше убит. Сега в Европа е мир.
— Да. Война. Предвиждах я, дори в Берини. Всички я предвиждахме.
— Видяхте ли какво има в плика, отче? — попита Меркадо. — Оня, дето ви го показал кардиналът?
— В плика ли… — Старецът замълча за миг. — Да. Имаше по един плик за всеки свещеник. Кардиналът ни каза, че трябвало винаги да го носим със себе си. Никога, ама никога да не се разделяме с него… и не бивало да споменаваме пред никого за плика. Даже на офицерите. Обясни ни, че когато мобилизираният свещеник умре, всичките му вещи отиват при друг свещеник. Тъй че пликът винаги щял да е в ръцете на онези, които са се заклели… трябваше да положим клетва… които са се заклели никога да не го отварят… но сме щели да разберем кога да го разпечатаме. И освен това ни каза, че като допълнителна предпазна мярка писмото вътре било написано на латински и ако попаднело в чужди ръце, трудно щели да го разберат. Мене не ме биваше много в латинския и си спомням, че се засрамих. Селските свещеници не знаехме много латински. Само за месата, нали разбирате? Обаче писмото било на латински и ако го отворели по погрешка, несъмнено щели да го дадат на някой свещеник да им го преведе. Та кардиналът каза, че ако някога ни попадне такова писмо, трябвало да кажем, че ще го вземем, за да го проучим. И после да направим фалшив превод и да изгорим оригинала. — Въздъхна тежко, после изпъшка.
Вивиан довърши превода и каза:
— Става интересно. Хенри, побутни го мъничко.
— Той сам ще ни разкаже всичко по своя си начин — възрази Меркадо.
Старецът отново простена и Вивиан постави длан върху потното му чело.
— Той гори, Хенри. Съвсем нищо ли не можем да направим?
— Боя се, че не. Ако издържи до утре сутрин, можем да стигнем до Гондар за няколко часа. Към местната английска мисия има болница.
— Силите на княз Иясу и армията на временното правителство са на по-малко от един час път, ей на ония хълмове — напомни им Пърсел. — Сега не бих опитал, но сутринта бихме могли. Те би трябвало да имат лекар.
Меркадо се замисли за миг.
— Не знам. Той явно е беглец. Когато научим подробностите, ще решим къде да го закараме.
— Добре. Но го побутни мъничко, Хенри — повтори Вивиан.
Меркадо се обърна към свещеника.
— Можете ли да продължите, отче?
— Да. Какво обсъждахте? Не мога да отида в Гондар.
— Утре сутринта ще ви закараме в английска болница — успокои го журналистът. — Продължавайте, ако сте…
— Да. Трябва да довърша. Пликът… той ни каза, че при никакви обстоятелства не бивало да го отваряме, освен ако в Етиопия не видим черен манастир в джунглата. Черен като въглен, рече, построен от черен камък. Скрит… в джунглата. В Етиопия нямало друг като него, така ни каза. Това бил манастирът на староверците — коптите. И в този черен манастир имало реликварий, и в реликвария се пазели мощите на светец, така ни каза кардиналът. На светец, така каза, светец. Важен светец. Светец от времето на Иисус… Мощите на светеца били толкова важни, че негово светейшество искал да бъдат пренесени в Рим, където им било мястото, в истинската църква на Иисус Христос. В „Свети Петър“.
— Нямат ли си достатъчно такива неща във Ватикана? — подметна Пърсел, след като Вивиан преведе думите на стареца.
Меркадо се наведе към свещеника.
— На кой светец? Какви мощи? Кичур коса ли? Или кост? Къс от дреха?
Старецът се засмя.
— Това не бяха никакви мощи. Можете ли да си представите?! Кардинал от Светата колегия да лъже група селски свещеници… Да, ние бяхме идеално подбрани за служба в италианската пехота. Не задавахме такива въпроси, каквито сега задавате вие. Бяхме прости селски свещеници. Имахме здрави крака, силни сърца и яки гърбове, тъкмо за пехотата. И не задавахме никакви въпроси на кардинала, който ни говори в сянката на базиликата „Свети Петър“, човек, който нямаше име, но говореше от името на негово светейшество. Един свещеник обаче, младеж… та той попита защо трябва да изнасяме мощи от една християнска, та макар и не католическа страна. Резонен въпрос, нали? Но кардиналът рече, че мястото на мощите било в Рим. Онзи свещеник не дойде в Етиопия с нас. — Старецът се усмихна, после изпъшка и се отпусна по гръб.