Пърсел изслуша превода на Вивиан и отбеляза:
— Отец Армано май наистина е видял тези мощи — или там каквото всъщност са били.
Меркадо кимна.
— И сигурно се е опитал да ги отмъкне за папата, както му е било наредено — прибави Пърсел. — Сигурно затова са го тикнали в пандиза за четирийсет години.
— Това може би обяснява разказа му — съгласи се Меркадо.
— Може да се получи страхотен репортаж, Хенри.
Меркадо погледна свещеника, който или спеше, или беше изгубил съзнание, и каза:
— Това може да е краят на репортажа.
— Събуди го — подкани го Пърсел.
— Не, оставете го да спи — възпротиви се Вивиан.
Пърсел и Меркадо се спогледаха. Знаеха, че свещеникът може изобщо да не се събуди.
— Ако е писано, по-късно ще чуем продължението на неговата история — все пак реши възрастният кореспондент.
— Завиждам ти за вярата, Хенри.
Вивиан впери очи в стареца.
— Той е изминал дълъг път, за да се срещне с нас, и ще довърши разказа си, когато се събуди.
Пърсел не можеше да спори с нелогичността на вярата на Меркадо и мистиката на Вивиан, така че отстъпи.
— Ще оставим един от нас на пост, за да внимава за гала и да следи дали старецът няма да бълнува, да се събуди или да умре.
— Ти си изключително практичен човек — отвърна Вивиан и прибави: — Чист разум без сърце.
— Много ти благодаря — нацупи се Пърсел.
Меркадо предложи да поеме първата смяна и Пърсел и Вивиан легнаха върху спалните си чували.
Двете армии на хълмовете очевидно бяха изгубили бойния си ентусиазъм, макар че от време на време автоматични откоси разцепваха нощната тишина.
Пърсел се вторачи в черното небе и се замисли за историята на свещеника и Хенри Меркадо. Кореспондентът или знаеше нещо, или беше направил някаква връзка от разказа на стареца.
Замисли се и за лежащата до него Вивиан и си я представи гола, изправена до серния басейн.
Спомни си запознанството си с нея и Хенри Меркадо преди няколко дни в бара на столичния „Хилтън“. Срещата изглеждаше случайна и може би наистина беше случайна, също както напълно неочаквано бяха открили свещеника в тази пустош. И все пак… е, Вивиан би го нарекла съдба, а Хенри — воля Божия.
В небето избухна осветителен снаряд и бавно започна да се спуска към земята. Пърсел го погледа известно време, после затвори очи, за да запази ориентацията си в нощния мрак, и се унесе в неспокоен сън.
4.
Редуваха се на пост при спящия свещеник и се вслушваха за признаци на смърт или шумове, предвещаващи опасност.
Към три през нощта Пърсел разтърси Вивиан за рамото и й каза, че старецът е буден и е готов да продължи разказа си.
Тя се усъмни, че всъщност го е събудил самият Пърсел, и се сопна:
— Остави го да си почива.
— Той иска да говори, Вивиан.
Вивиан погледна отец Армано. Свещеникът като че ли наистина искаше да говори, така че тя побутна Меркадо.
— Отец Армано е буден.
По-възрастният кореспондент стана и се наведе над свещеника.
— Как сте, отче?
— Пари ми в стомаха. Дайте ми вода.
— Това е от раната. Не бива да пиете вода.
— Дай му малко, Хенри — намеси се Вивиан. — Иначе ще умре от обезводняване.
Меркадо се обърна към Пърсел в мрака.
— Франк?
— Права е — отговори Пърсел.
Вивиан напълни капачката на манерката до половината и му я подаде. Старият свещеник се задави и изкашля повечето вода. Пърсел видя, че е обагрена в червено.
— Не му остава много. Поговори с него, Хенри.
— Добре де. Отче, искате ли да…
— Да, ще продължа. — Свещеникът дълбоко си пое дъх. — В Рим… кардиналът… мощите… — Замисли се и заговори по-бавно. — Та той ни каза да заминем с армията на Дучето. Вървете в Етиопия, така рече. Скоро там ще има война. И после ни предупреди — монаси от старата вяра охранявали черния манастир. Имали военен орден… нещо като малтийските рицари или тамплиерите. Кардиналът не знаеше всичко за тези неща. Обаче знаеше, че ще защитават мощите с живота си. Това поне знаеше.