Отец Армано млъкна за още няколко секунди, вперил очи в мрака.
— Оказа се далече и пътят ни отне много дни. По едно време се изгубихме. Усещах, че етиопците или воините от племето гала ни следят… Моля ви, дайте ми вода.
Вивиан му даде да пие, докато превеждаше на Пърсел. Най-тъмният час преди зазоряване беше дошъл и отминал и небето започваше да светлее.
— След около половин час можем да тръгнем — каза Пърсел.
— Можем да тръгнем веднага — възрази Меркадо. — Трябва да го закараме в Гондар.
— Първо трябва да ни доразкаже историята си, Хенри.
Меркадо не каза нищо. Колебаеше се.
— Съгласна съм с Хенри — заяви Вивиан.
— Аз пък не съм. И джипът е мой — опъна се Пърсел. После прибави, за да смекчи последните си думи: — Не става дума само за манастира. Отец Армано иска да разкажем на неговия народ и света какво се е случило с него, ако умре.
— Всъщност става дума точно за манастира и светинята — каза Меркадо. — Обаче си прав, Франк.
Свещеникът се понадигна. Лицето му започваше да придобива очертания в сумрака и той вече не беше само безплътен глас. Тримата се вторачиха в него. Приличаше на смъртник, но очите му бяха ясни и кожата му, доколкото я виждаха под мръсотията и брадата, розовееше. Но тази руменина, знаеше Пърсел, се дължеше на треската, както и блясъкът на очите му, а може би и на мъничко лудост.
Меркадо избърса челото на стареца.
— Скоро ще тръгваме, отче.
Свещеникът кимна и каза:
— Да. Но първо трябва да довърша.
Пърсел го погледна. Свещеникът изведнъж беше станал съвсем реален. Гласът вече имаше тяло. Сърцето му се сви — не само заради свещеника, но и заради самия него. Видя се отново в лагера. Брадатото лице на стареца го върна в миналото и го накара да се почувства неловко. Лице, изразяващо единствено страдание. Индокитай пак завладя съзнанието му. Не можеше да се справи с мъката толкова рано сутринта.
Отец Армано въздъхна и заговори:
— И тогава се натъкнахме на стената. В една дълбока долина. И за милион години не можеш я откри, но онзи сержант беше добър войник и след като веднъж я беше намерил случайно, успя да се ориентира. Тук скала, там дърво, после поточе. Нали разбирате? И ние се приближихме към черната стена. Джунглата стигаше досами нея и я скриваше, но ние я видяхме през пролуката, оставена от едно повалено дърво. Обиколихме я цялата. Беше от черен камък и лъщеше като стъкло. Приличаше на най-ранните манастири — и нямаше вход.
Отец Армано помоли да напръскат лицето му с вода и Вивиан го избърса с мокра кърпа. Състрадателността й трогна Пърсел — вече разбираше защо старият Хенри се е привързал към тази млада жена.
— Та значи обиколихме стената и се върнахме на същото място, от което бяхме тръгнали — продължи разказа си свещеникът. — Сега там имаше кош, завързан за въже, като на едновремешните манастири през Тъмните векове. Преди това коша го нямаше, така че го приехме за проява на гостоприемство. Викахме, но никой не ни отговори. Кошът беше голям, затова се качихме вътре, всичките. Беше от тръстика, но се оказа много здрав. Събрахме се, и единайсетимата, и кошът започна да се издига.
Старецът си пое дъх.
— Войниците бяха малко нервни, но бяхме видели кръстове, изсечени в черния камък, и знаехме, че това място е християнско, затова не се страхувахме особено, въпреки че аз помнех думите на кардинала за монасите. Стигнахме до върха на стената и кошът спря. Нямаше никого. Бяхме сами… Слязохме от коша и стъпихме на стената.
Лицето на свещеника се сгърчи и той се хвана с две ръце за корема.
Вивиан приклекна до него и му каза:
— Трябва да легнете и да си починете.
— По-добре да си остане седнал — възрази Меркадо. — Така говори по-ясно.
— Трябва да го закараме в болницата — настоя тя. — Веднага.
— Попитайте него какво предпочита — предложи Пърсел.
— Трябва да довърша… — каза отец Армано. — Вече съм… към края…
Меркадо кимна.
Старецът се закашля и изхрачи кръв.
— Зад стените на манастира имаше красиви сгради от черен камък, заобиколени от тучни градини и езерца с фонтани. Войниците се зарадваха и започнаха да ми задават въпроси, на които не можех да отговоря. Обаче обясних на сержанта, Джовани, за монасите и той нареди всички да държат оръжията си в готовност. Започнахме да викаме, но чухме само ехото на собствените си гласове. После видяхме наблизо дъсчено стълбище, което водеше надолу. Тръгнахме по него предпазливо като разузнавателен дозор. Пак започнахме да викаме, но от ехото на гласовете ни се стреснахме още повече и престанахме. Тихо отидохме при централната сграда… Беше черква. Портата беше обкована с полирано сребро и слънчевите отблясъци ни заслепиха. По среброто имаше раннохристиянски знаци — риби, агнета, палми. Влязохме. Покривът бе направен от нещо като стъкло, но не беше стъклен. Може би беше от алабастър, който пропускаше светлината, и черквата се къпеше в светлина, от която ми се зави свят и очите ми засмъдяха. Никога не бях виждал такова нещо и съм убеден, че няма друга такава черква, даже в Рим.
Облегна глава на стената и затвори очи.
Пърсел, Меркадо и Вивиан го наблюдаваха внимателно.
— Правилно ли постъпваме? — попита възрастният кореспондент. — Не го ли убиваме?
— Според мен той се е примирил със смъртта си, така че и ние трябва да я приемем — отвърна Пърсел.
Вивиан се съгласи с него.
— Той иска светът да узнае неговата история… и съдбата му.
— В това най-много ни бива — каза Пърсел. — Смятам, че трябва да го събудим.
Меркадо се поколеба, после хвана свещеника за рамото и леко го разтърси.
Старецът бавно вдигна клепачи.
— Сега ви виждам и тримата. Тази жена е много красива. Не би трябвало да е толкова неприлично облечена.
— Жените в наше време правят каквото си искат, отче — осведоми го Пърсел, но никой не преведе думите му.
Отец Армано дълбоко си пое дъх.
— Вече сме към края, слушайте внимателно. — Притисна треперещите си ръце към очите си. — Излязохме от черквата със странната светлина и влязохме в съседната сграда. Стори ни се по-просторна, обаче сигурно изглеждаше така заради сумрака. Имаше много колони. Вървяхме в тъмнината и войниците бяха свалили каските си, защото се намирахме в храм, но не бяха преметнали пушките си на рамо, държаха ги в готовност. Макар да се оказа, че е било безсмислено. Изведнъж иззад колоните се появиха монаси. Случи се за секунди. Всички бяхме повалени с тояги на пода и никой не успя да стреля…
Свещеникът видимо отпадаше, но беше решен да продължи, така че заговори по-бързо.
— На моята каска имаше кръст, както беше по устав. Сигурно това ме е спасило. Защото не я бях свалил — нали не съм длъжен да свалям шапка в храм. Разбирате ли? Така че стоманата пое удара и Бог ме спаси. Монасите ме вдигнаха и ме завлякоха в една килия.
Старецът изведнъж се напрегна и пребледня. Стисна беззъбите си венци, докато болката го отпусне, а после занарежда на латински „Отче наш“. След като довърши молитвата, продължи разказа си.
— В монашеска килия… не затворническа… грижеха се за мен… двама-трима коптски монаси знаеха италиански… затова им казах… казах им: „Дошъл съм да видя светинята“… и един от тях отговори: „Щом си дошъл за това, ще я видиш“. Но ме предупреди: „Онези, които я видят, не бива никога да говорят за нея“. Съгласих се, макар да не разбирах, че с това подпечатвам собствената си съдба…
— Струва ми се, че го е разбирал — отбеляза Пърсел, след като Вивиан преведе.
И отец Армано наистина прибави:
— А може и да съм го разбирал… въпреки че когато видях светинята, всичко друго изгуби значение…
— Какво видяхте, отец Армано? — попита Меркадо. — Какво ви показаха?
Свещеникът помълча, после отвърна:
— Заведоха ме при нея и я видях… беше онова, за което се говореше в писмото… паднах на колене и започнах да се моля, и монасите се молеха с мен… и болката от удара в главата ми изчезна… и в душата ми се възцари покой.
Усмихна се и затвори очи, сякаш отново преживяваше обзелото го преди толкова години състояние. Тялото му потрепери и се отпусна неподвижно.
Меркадо постави длан върху сърцето му, Пърсел потърси пулс. Двамата се спогледаха.
— Мъртъв е — каза Меркадо.