Всички отново се съгласиха и пак насочиха вниманието си към картите. Полковникът огради възможните райони.
Франк заяви, че е време да прекратят с умствените упражнения и да оставят заключенията си за сутринта. Запали цигара и пусна по кръга манерката си с ферментирал плодов сок.
Заговориха за други неща и Пърсел разказа на Ган за гадовете от летищата в Адис Абеба и Гондар, после за нейвиъна и синьоре Бокачо, чиято „Мия“ сега представляваше купчина изгорял и разкривен метал.
— Надявам се, че той и жена му са останали доволни от вечерята в „Хилтън“ — завърши той.
— Гузна съм, че не му пратихме телекс — каза Вивиан.
— Според мен той знаеше, че няма да се върнем — успокои я Франк и попита полковника: — Две хиляди долара ще компенсират ли загубата на аероплана му?
— Хората разпродават каквото могат за колкото могат и имат късмет, ако намерят купувачи — увери ги сър Едмънд. — А кой ще ти купи аероплан? Пък и властите и без това щяха да му го конфискуват.
— И аз така смятам — каза Пърсел и се обърна към Вивиан. — Синьоре Бокачо е късметлия — този самолет си беше опасен.
— Досега не си го споменавал. — Меркадо повдигна вежди.
— Вече мога.
— Как се научихте да пилотирате? — попита го Ган.
— Взимах частни уроци. Започнах в гимназията. Живеех в северната част на щата Ню Йорк и наблизо имаше летище. Взимаха петнайсет долара на час, а аз печелех по петнайсет седмично в местния ежедневник. Оставаше ми по един долар за евтини срещи и кофти вино.
Полковникът се усмихна.
— И колко часа инвестирахте в това?
— В пилотирането или в срещите?
— В пилотирането, естествено.
— Ами, след двайсет часа с инструктор позволяваха да летиш сам. След двайсет часа индивидуални полети можеше да положиш изпит за разрешително.
— Ясно. И защо не започнахте да се занимавате с нещо, свързано с това?
— Ами… — Пърсел хвърли поглед към Вивиан и Меркадо. — Така и не се явих на изпит.
— Искаш да кажеш, че нямаш разрешително, така ли? — възкликна Хенри.
— Тук не ми трябва. Никой не ми го иска.
— Да, но…
— Свършиха ми парите — обясни Франк. — Басирам се, че нямаше да направите никаква разлика.
Вивиан се засмя.
— Не виждате ли, че се шегува? — Тя го погледна. — Франк?
— Да, шегувам се.
— Така или иначе, въпросът е чисто хипотетичен — отбеляза Меркадо. — Вече изгорихме самолета, а няма да можем да наемем друг.
— Ще ви заведа на разходка със самолет в Ню Йорк.
— Не, мерси.
Пърсел стана и каза на Вивиан:
— Ела да се поразходим.
— Не се отдалечавайте много и се върнете, преди да се мръкне — предупреди ги Ган. — И не забравяйте да вземете револвера.
— Слушам, господин полковник.
Вивиан стана и Меркадо я погледна.
— Струва ми се, че не е много разумно.
— Не се безпокой, Хенри.
Франк я поведе по коридора към фоайето и оттам във вътрешния двор. Минаха по галерията и се спуснаха по стълбището към градините.
Небето беше тъмнолилаво, с червени и розови жилки. Нощните птици вече пееха. От планината подухваше ветрец и носеше аромат на тропически цветя.
— Мислех да се любим тук — каза той.
— Знам точно какво си мислиш.
— Понякога си мисля за алкохол.
— Знаеш ли, ти си доста първична натура.
— Благодаря.
Продължиха нататък.
— Коя беше? — попита Вивиан.
— Коя коя?… А, в Рим.
— Да, в Рим.
— Ами… Не съм сигурен. Някаква англичанка.
— Как се запознахте?
— В бара на нейния хотел.
— В нейния хотел ли отидохте, или в твоя?
Това всъщност беше едно и също място, ала на Вивиан едва ли щеше да й е приятно да си мисли, че и тя е спала в същото легло.
— В нейния — отвърна той и прибави: — Мислех, че си си отишла завинаги.
— Трябваше да знаеш, че не съм. Но те разбирам и ти прощавам.
— Благодаря.
— И когато се върнем в Рим, ако изляза по магазините, надявам се да не решиш, че съм те напуснала завинаги и да тръгнеш да чукаш първата, която срещнеш в асансьора или някъде другаде.
— Е, това определено няма да се случи. — Пърсел вдигна поглед към небето. — Мръква се.
Тя го хвана за ръка и го поведе зад статуята на двуликия Янус.