Пред тях се издигаше грамадно възлесто дърво и Франк ускори ход. Стигна до дървото и се обърна към спътниците си.
— Отивам на въздушно разузнаване. — Взе бинокъла от Меркадо, смъкна раницата си и се закатери по дебелия ствол.
— Внимавайте за змии — предупреди го полковникът.
— Благодаря.
Франк продължи да се катери и на десетина метра височина седна на един клон и огледа района.
Вторачи се на север към Тана и Гондар, но не видя никой да се приближава. Преди революцията и гражданската война сигурно бяха използвали това шосе повече, ала сега из провинцията имаше само въоръжени мъже и той нямаше желание да ги среща — освен ако не са приятели на полковник Ган.
Впери очи на юг. И натам също беше пусто, макар че на стотина метра някакви приличащи на котки животни пресичаха пътя. Той ги видя да се скриват в гъсталаците, после се съсредоточи върху мястото, където бяха изчезнали.
— Виждате ли нещо? — тихо подвикна сър Едмънд.
— Може би. — Франк запомни мястото, спусна се по дървото и скочи на шосето.
— Какво видяхте? — попита полковникът.
— Адски много дървета.
— Какви дървета по-точно?
Пърсел описа терена и предложи на Ган:
— Можете да се покатерите и вие. — После добави: — Добрата новина е, че забелязах някакви… не много големи котки да навлизат в гъсталака. Може да има животинска пътека.
— Да се надяваме — каза сър Едмънд.
— Опасни ли са? — попита Меркадо.
— Само ако имат нещо по-добро от моето деветмилиметрово узи.
Пърсел ги поведе и когато стигнаха до мястото, каза:
— Ето тук.
Ган застана на четири крака като котка.
— Това е начало на пътека.
Пропълзяха през гъсталака и се озоваха на тясна пътека. Клоните надвисваха над тях като таван.
Самата пътека беше чиста и явно се използваше често.
— Селяните може би са минавали оттук — каза Франк.
Полковникът се съгласи с него.
— Някой друг, освен мен, смята ли, че тези котки са пратени от Бог да ни покажат пътеката? — попита Вивиан.
— Никой — увери я Пърсел.
Вивиан се усмихна.
— Е, и аз не смятам така.
Ала според Франк смяташе. И този път може би имаше право.
— Ще се движим на пет-шест метра един от друг, но без да се изпускаме от поглед — нареди Ган. — И никакъв шум.
— Къде все пак отиваме? — попита Меркадо.
— Не знам, обаче бързо ще стигнем там — отвърна сър Едмънд, взе картата на Пърсел и я огледа. — Пътеката не е означена. Ще си отваряме очите на четири и ще разчитаме на късмет и интуиция. Намираме се в нужния ни район и съм убеден, че ще открием поне една от изоставените обсидианови кариери, която може да ни насочи към черния манастир.
— Ще можем ли да намерим храна от джунглата? — попита Пърсел, впечатлен от умението на полковник Ган да се справя с живота сред дивата природа. — В случай че провизиите ни свършат?
— Не съм голям любител на събирачеството в джунглата, приятелю.
— Аз също.
— Така че ще гледаме да се върнем в Шоан, преди да сме изяли цялата си храна. Ако всички са заминали, там ще ни очакват скрити за нас провизии.
— Къде ще намерим тези скрити провизии, ако вас случайно ви няма? — попита Франк.
— Търсете в каменните резервоари. Сега е сухият сезон и те са подходящи за съхранение на храна.
— В кой резервоар по-точно?
— Не знам. Всяка къща си има резервоар. Ще го намерите.
— Не можеха ли да оставят храната в кухнята на двореца?
— Не знаем кой ще се появи там, след като заминат и последните фалаши. В Шоан остават кози, кокошки и прочее, а това привлича гладни хора.
— Е, да се надяваме, че няма да се появят воините гала.
— По-скоро войници или партизани. Трябва да внимаваме на влизане в селото.
— Всъщност как ще се измъкнем оттук, след като изпълним мисията си? — попита Меркадо.
— На петдесетина километра западно от Шоан има пункт на роялистките партизани — отвърна полковник Ган. — Бил съм там и мога да го открия без карта. Както вече споменах, те ще ни заведат до границата с Френска Сомалия.
— А ако случайно не сте с нас, как ще намерим това място? — пак се обади Пърсел.
— Ако съм мъртъв, искате да кажете.
— Или просто не се чувствате добре.