— Надявам се да не сте прав — въздъхна полковникът.
— Хайде да се придържаме към логичната теория, че на монасите не им се върви повече от един ден, за да се срещат с фалашите — предложи Франк. — Нали мъкнат обсидианови джунджурии, за бога!
— Абсолютно вярно — съгласи се сър Едмънд.
Вивиан не си падаше особено по теориите и предположенията, помисли си Пърсел, и не се включваше в опитите на мъжете да демонстрират интелектуално надмощие.
Ган също го забеляза и каза:
— Дали пък да не почакаме да ни осени божествено вдъхновение?
— Няма смисъл да го чакаме — заяви фотографката. — То идва от само себе си. Човек обаче може да се моли за вдъхновение.
— Вече се помолих.
— Опитайте пак — посъветва го тя.
Що се отнасяше до другите отношения в групата, Пърсел виждаше, че Хенри като че ли е изгубил интерес към Вивиан — или поне желание да й направи впечатление. Нищо не смъква остарелите либидо и чурка така, както изнемогата, жаждата, гладът и страхът, знаеше Франк.
Надяваше се Хенри да издържи и да не се наложи Вивиан пак да се грижи за бившия си любовник. Но нямаше да има нищо против, ако се наложеше.
Заговориха по въпроси, свързани със сигурността и евентуалните сблъсъци с опасни хора.
— Гала не си падат по джунглата. Не забелязахме нито следи от копита, нито конски фъшкии — каза Ган. — Техният дом е пустинята и те идват на такива места само след битка. Роялистките партизани действат на запад, а контрареволюционерите са главно в планината Симиен край Гондар, така че няма причини и за присъствието на войниците на Гетачу. Той е зает другаде. Джунглата е изцяло на наше разположение.
— Видяхме да прелитат три военни хюита — напомни му Пърсел.
— Аз всъщност преброих четири. Но това са обичайни полети в посока север-юг от Гондар до Адис Абеба и обратно. Армията няма нито гориво, нито хеликоптери за разузнаване.
— Да не говорим, че хеликоптерите им вече са с един по-малко — отбеляза Франк.
— Абсолютно вярно.
— Един вертолет вчера летеше от изток на запад — каза Пърсел.
— Е, ако просто летят и не увисват във въздуха, значи не търсят нищо.
— Според мен търсят нас, полковник.
— Съмнявам се. Те си мислят, че сте отлетели за Сомалия. Защо ще оставате тук, след като сте свалили военен хеликоптер, за бога?
— Самият аз също си задавам този въпрос.
Ган се усмихна и каза:
— Е, да продължаваме.
— Трябва да се връщаме в Шоан — заяви Меркадо на петия ден. — Храната ни е на свършване.
Свършваха и силите му, знаеше Пърсел. Всички бяха изтощени и изпохапани от насекоми.
— „Ще се прегрупираме, ще се снабдим с провизии и пак ще ударим“ — цитира възрастният журналист полковника.
Ган кимна, ала не особено ентусиазирано.
— Според мен трябва да продължим още малко… може би на юг към линия, успоредна на Шоан. Натам може да имаме повече късмет. После ще тръгнем към шосето и селото.
Меркадо не отговори.
— Вече може да сме на юг от Шоан — отбеляза Пърсел.
— Възможно е.
— Ако просто тръгнем на изток, ще пресечем шосето — каза Хенри.
— Не можем да тръгнем в произволна посока — възрази сър Едмънд. — Тук не е пустиня или тундра. Ние сме в джунглата, както ви е известно.
— Що се отнася до храната, минахме точката, от която няма връщане — настоя Меркадо.
— Още не сме. Но я наближаваме.
— Така са загивали много хора.
— Е, това е един от начините — съгласи се Ган. — Има и други. — И попита направо: — Как се чувствате? Ще издържите ли?
Меркадо се поколеба, после каза:
— Ще издържа до Шоан.
— Добре. Трябва да внимаваме да не се нараним или да се разболеем — предупреди ги сър Едмънд.
— Надявам се да не се стига дотам — каза Пърсел и се обърна към Вивиан: — Ти как си?
— Чудесно.
Франк се вгледа в мрачната джунгла.
— Хайде да се отклоним от пътеката и да вървим между дърветата.
И извади компаса, за да определи накъде е юг.
Тръгнаха на юг през джунглата. Теренът изглеждаше измамно гол, но скоро установиха, че трябва да секат храсти и лиани и че наглед ниската растителна покривка под дърветата всъщност на повечето места е висока до коленете.