След около час разбраха, че не напредват особено бързо и че като са се отклонили от пътеката, са я изгубили окончателно, наред с всички останали просеки в това неизбродимо пространство. Все едно обикаляха из огромна сграда с колони, помисли си Пърсел, със зелен сводест таван и килим от препъващи ги лиани. Тук-там между върхарите проникваха слънчеви лъчи и те неволно се насочваха към тези огрени участъци.
Тъмнината се сгъстяваше бързо и скоро лъчите престанаха да стигат до земята. Спусна се познатият им сумрак и трябваше да потърсят място за пренощуване.
— Вижте! — посочи Вивиан. — Палми.
Всички погледнаха на запад и видяха характерните палмови стволове.
Стигнаха до тях, насядаха на почти голата земя и опряха гърбове на дънерите.
Ган вдигна лице към върхарите.
— Там горе май няма нищо годно за ядене.
Пърсел му подаде торбата си.
— Вземете си фурма.
Допиха останалата им вода и след като инвентаризираха провизиите си, установиха, че ще им стигнат за още един ден.
Сър Едмънд и Франк проучиха картата и стигнаха до заключението, че са на двайсет-трийсет километра западно от шосето, макар че не успяха да определят дали са на север, или на юг от Шоан. А селото се намираше на още трийсет километра източно от пътя.
— До Шоан ни предстои дълъг еднодневен преход — каза полковникът. — Освен ако на изток не попаднем на пресечен терен.
— До това „освен“ всичко звучеше много окуражително — отбеляза Пърсел.
Всички се съгласиха на сутринта да се отправят към селото на фалашите.
Вивиан се изправи и каза:
— Ей сега идвам.
Мъжете решиха, че отива по нужда, ала тя продължи да върви на запад и Франк се уплаши да не е изпаднала в умопомрачение и пак да е видяла мираж. Не можеше да я повика, защото трябваше да пазят тишина, така че стана и я настигна.
— Къде отиваш?
— Видях проблясък.
— Наистина ли?
— Ей там.
И го поведе в гъсталака.
Теренът се издигаше, забеляза той и си спомни скалистите възвишения, които бяха видели от самолета на връщане от Гондар.
Шубраците започнаха да оредяват и Пърсел усети камъни под краката си.
Трябваше да внимава къде стъпва и в същото време да се озърта, за да се увери, че няма никой. Вивиан отново се отдалечи напред. Той извади револвера от големия джоб на сафарито си и го затъкна под колана си.
Вивиан спря.
— Ето я скалата.
Франк стигна до нея и погледна на запад към залязващото слънце. Пред тях се простираше дълбока пропаст. Тук-там по дъното й се издигаха дървета, но иначе беше голо и растителността се свеждаше до храсти, лиани и тропически цветя, през които стърчаха черни скали. Древна обсидианова кариера.
— Ето я. — Фотографката посочи.
На стотина метра от отсрещната страна на изоставената кариера се извисяваше огромен черен монолит — каменна плоча, висока поне шест и широка около три метра, оформена от човешка ръка. Привечерното слънце подчертаваше черния блясък на горния й край. Пърсел нямаше представа как я е видяла Вивиан от джунглата.
Чу зад себе си шум, натисна Вивиан на земята, извади револвера и приклекна с лице към посоката на звука.
По възвишението се изкачиха Ган и Меркадо.
— А, ето ви — каза полковникът. — Не стреляйте, още сме приятели.
Франк прибра револвера и им махна да се приближат.
— Какво намерихте? — попита сър Едмънд.
— Кариера.
— Скалата на отец Армано — каза Вивиан и посочи.
— Да, наистина е кариера — каза полковникът. — И отсреща наистина има скала.
Хенри се взираше в черния монолит от отсрещната страна на кариерата. После се обърна към Вивиан.
— Как разбра?
— Това е тя, Хенри.
— Ами да я разгледаме отблизо — каза Ган.
Слънцето се спусна зад високия монолит и над древната кариера плъзна дълга сянка.
— Тя няма да ни избяга — каза Пърсел. — Предлагам да установим лагера си тук и да я разгледаме утре сутринта.
Вивиан се съгласи.
— Знаех си, че е тук, Франк.
Той се вгледа в нея, после насочи вниманието си към склона, по който бяха дошли. „Невъзможно“.
Тя сложи длан върху ръката му.
— Не, не е невъзможно.