52.
Събудиха се призори и доядоха последния хляб и фурми. Остана им само сушено козе месо, което щеше да им се стори като сочна пържола, помисли си Франк, ако умираха от глад.
Знаеше, че храната им ще свърши, преди да стигнат в Шоан, но едва ли щяха да тръгнат натам днес. Не и след като черният монолит ги гледаше в лицето. Погледна над кариерата. Още беше прекалено тъмно, за да види обсидиановата скала — но тя бе там.
Трябваше да вземат решение дали да търсят дървото на отец Армано. И после потока. Вивиан почти със сигурност имаше право — това наистина беше Скалата.
— Ще продължим ли нататък от тази скала, или ще тръгнем обратно към Шоан и ще се върнем тук, след като си отдъхнем и се приготвим? — зададе той въпроса, който измъчваше всички.
Никой не му отговори. Освен Вивиан, разбира се.
— Не сме дошли чак дотук, за да се връщаме.
— Скоро ще изядем и последното козе месо — напомни й Франк.
— Трябва ни само вода.
— Лесно е да го кажеш на корем, пълен с фурми. — Той се обърна към Меркадо. — Хенри?
Меркадо погледна Вивиан и каза:
— Продължаваме.
Ган също се съгласи.
— Няма да умрем от глад. Има предостатъчно змии — информира ги той. — Отровната им глава лесно се отсича с мачетето. Изстискваш гадината в чашата си и получаваш цели триста грама кръв. И месото си го бива.
— Хайде да сменим темата — предложи Пърсел. — В гипсовите кариери, край които израснах, имаше много подпочвена вода. Даже трябваше да я изпомпват.
— Там долу наистина трябва да има прясна вода — съгласи се полковникът.
— Е, съгласни ли сме всички, че сме открили скалата? — попита Франк.
Всички отговориха утвърдително.
— И че сега трябва да потърсим дърво — което отдавна може да го няма след тия четирийсет години?
— Ще намерим дървото — отвърна Вивиан. — И потока. И черния манастир.
— Добре — каза Франк. — Отец Армано не ни е подвел. Можеш да изстудяваш шампанското, Меркадо.
Хенри се усмихна немощно. Откакто преди седмица бяха тръгнали от Шоан, изобщо не изглеждаше добре, помисли си Пърсел. Лицето му беше изпито и очите му бяха тъмни и хлътнали. Франк му подаде последния къшей хляб.
— Изяж го.
Меркадо поклати глава.
Пърсел хвърли хляба в скута му.
— Изяж го, Хенри — подкрепи го Вивиан, вдигна хляба и го поднесе към устата на възрастния журналист, но той отново поклати глава.
— Нищо ми няма.
Тя прибра хляба в раницата му.
Пърсел и Ган проучиха картата на слабата светлина.
— Не виждам нищо, което да предполага изоставена кариера, така че не съм съвсем сигурен къде се намираме… но мисля, че сме тук… — Полковникът посочи място, където тъмнозеленото изсветляваше: указание, че картографите са забелязали по-рядката растителност на снимките от въздуха.
— Хоризонталите на картата показват, че теренът оттатък кариерата се снижава и има дълбока котловина с гъста растителност — прибави той.
— Не е означен обаче поток, другият ориентир на отец Армано — каза Франк.
— На картата е означено само онова, което се вижда на снимките от въздуха — напомни му сър Едмънд. — А то не е много.
— Не ме интересува какво е означено на картата — заяви Вивиан. — Трябва да видим какво има там. — И посочи черната скала.
— Основателен аргумент — съгласи се Пърсел и се изправи. — Да тръгваме.
Нарамиха раниците си и се заспускаха по терасирания склон на кариерата. На места обсидианът беше хлъзгав, а лианите коварно ги препъваха.
Франк се обърна към Меркадо, който като че ли се справяше добре със спускането.
Дъното на кариерата беше на около шест метра надолу и от скалите над него бликаше вода. Те спряха, измиха се, след това пиха и си напълниха манерките. Ган предложи да си починат и четиримата седнаха на един скален перваз.
Вивиан впери очи в черната плоча от отсрещната страна на кариерата. Слънцето вече надничаше над дърветата зад тях и лъчите му осветяваха монолита.
— Вижте! — възкликна тя и посочи.
Всички погледнаха шестметровата плоча и видяха, че върху нея е издялан кръст.
— Тя е! — каза фотографката. — Близо сме.
Тримата се изправиха. Меркадо обаче остана седнал, вторачен в кръста.