Пак каза нещо на войниците и те пак се разсмяха.
— Сега поне всички притежаваме тази жена — каза генералът. Гледаше Ган в очите.
Сър Едмънд си пое дъх и Пърсел разбра, че се кани да се хвърли към узито, и го спря.
— Недейте.
Ган отново си пое дъх и изпъна гръб, сякаш е на парад.
— Вие не сте войник — каза на Гетачу. — Вие сте скот.
— Не ме предизвиквайте. Ще умрете, когато и както искам аз. И ще ви кажа как ще умрете — разпънат на кръст, и ще гледате как се забавлявам с вашата възлюбена.
Генералът се обърна към Вивиан.
— А може да се позабавлявам и с двете. Да. Мисля, че ще ми хареса да гледам как госпожица Пърсел и княгинята се радват на взаимната си близост.
Цялата разтреперана, Вивиан продължаваше да се притиска към Пърсел.
Гетачу се обърна към Меркадо, който стоеше със затворени очи и сведена глава, и го попита:
— Сега ще ми обещаете ли да напишете хубави неща за мен?
Меркадо мълчеше.
— На вас говоря! — повиши глас генералът. — Погледнете ме!
Меркадо вдигна глава и го погледна.
— Ще пощадя живота ви, господин Меркадо. Ще направим интервютата и вие ще напишете добри думи за генерал Гетачу, човек от народа. Нали?
Хенри се вторачи в него.
— Еби си майката!
— Какво?! — викна Гетачу.
— Еби си майката! — повтори Меркадо.
Генералът посегна към пистолета си.
— Какво казахте, господин Меркадо?
Хенри му отвърна нещо на амхарски. Смаяни, петимата войници завъртяха автоматите си към него.
Гетачу им даде знак да не стрелят.
— Готвех ви бърза смърт, понеже нямате никакво значение за мен. Сега обаче ще променя намеренията си.
Може би спомнил си реакцията на Ган в шатрата на Гетачу, Меркадо му обърна гръб.
Генералът се вторачи в гърба му, после изсумтя и като че ли се успокои.
— Значи на това място се срещат и обменят стоки фалашите и монасите — каза и отново се огледа. — Съобщиха ми, че това е продължило стотици години, което е чудесно. Научих за тази история и ми се прииска да видя мястото лично. А сега научавам, че всичко е приключило, защото фалашите са заминали. Затова дойдох да донеса храна на монасите и ги очаквах — както и вас. Надявах се да дойдете. — Кимна към Мириам. — Тя е упорита жена, полковник. Обаче ми разкри къде е мястото. На мен, а не на вас, струва ми се, иначе щяхте да пристигнете много по-рано. Чакам ви вече шест дни и бях изгубил надежда. Но княгинята беше така любезна да ме забавлява.
Пърсел отново си помисли, че Ган ще се хвърли към узито. Знаеше, че Гетачу нарочно е оставил оръжието близо до полковника, за да го измъчва още повече. И наистина, генералът попита:
— Защо никой от вас не вдигне този автомат, а? Не е ли по-добре да умрете смело? Заповядайте. Покажете ми колко сте храбри.
Франк леко се завъртя, така че Вивиан да скрива дясната му ръка от Гетачу, и започна да я плъзга към джоба на сафарито си. Беше убеден, че може да убие генерала, и се надяваше в същия момент Ган да се хвърли към узито — или ако не го направеше и той още бе жив, можеше да го вдигне сам и евентуално да стреля поне веднъж. Ала какъвто и сценарий да се разиграеше, четиримата щяха да бъдат разкъсани от калашниците. От друга страна, това щеше да е по-добре от намеренията на Гетачу.
— Когато свърша с вас, ще намеря манастира — каза генералът. — Знам, че е наблизо. И ще взема съкровището на онези свети мъже — а може би и живота им. За това нещо, което наричат Граал, са загинали много хора, други са умрели, докато са го търсили. Като вас например. Вие намерихте своята смърт.
— Не… недей, Франк… — прошепна Вивиан.
Той я притисна към себе си.
Гетачу погледна надолу към Мириам и завря носа на кубинката си в голото й дупе. Тя изхлипа и каза нещо на амхарски.
— Не тъжи, княгиньо моя — отвърна й генералът. — Аз ще се грижа за теб. Заради загубата на своя възлюбен англичанин ли скърбиш? Искаш ли да поговориш с него? Да му разкажеш как си го предала? Той ще те разбере. Боляло те е. Съвсем скоро и той ще изпита същата болка. И ще ти прости, защото ще осъзнае какво е способна да постигне болката.
Ръката на Пърсел вече беше в джоба му и той стисна револвера. Никой не забеляза. Надяваше се още да е жив, когато умре Гетачу.
Изведнъж Ган издаде странен звук и Франк се обърна към него. Полковникът скри лицето си в шепи и заплака. Тялото му се разтресе.