— А Хенри?
— Хенри… ще се оправи. — Може би.
Вивиан го пусна, огледа се и видя проснатия по очи окървавен Меркадо.
— Хенри!
Втурна се към Меркадо и клекна до него.
— Хенри!
Той обърна глава към нея и й се усмихна.
— Слава богу, че си невредима!
Тя го погали по косата, после по лицето.
— Ще се оправиш. Нищо ти няма. Само лежи и не мърдай… Боли ли те?
— Малко. Да. — Той завъртя глава към Пърсел. — Ще оцелея ли?
Франк приклекна от другата му страна и постави пръстите си върху гърлото му, за да провери пулса му. Стори му се забързан.
— Как си с дишането?
— Добре…
Франк сложи ръка на челото му. Не беше студено, нито влажно.
— Ган е мъртъв — каза му. — Мириам също.
— О! Какво се случи?
— Ган хвърли граната.
Франк се изправи и отиде при един от мъртвите войници. На колана му висеше американски военен пакет за първа помощ. Той откачи брезентовата чантичка, занесе я на Вивиан и й я даде.
— Вътре трябва да има компресивен бинт и йод. Махни му дрехите и ще го превържем.
Тя кимна и попита Меркадо:
— Можеш ли да седнеш?
После му помогна да се претърколи по гръб, което видимо му причини болка, и да седне, свали раницата му и започна да му разкопчава ризата.
Франк отиде при другите двама застреляни войници и взе и техните аптечки. Провери и другите двама, които се бяха намирали в непосредствения обсег на гранатата, ала тяхната екипировка беше разкъсана също като телата им. От корема на единия висяха вътрешностите му.
Пърсел отиде при Ган, клекна до него и потърси пулс. Нямаше. Затвори клепачите му.
— Добре се справихте, полковник.
Вече голият Хенри стоеше на четири крака и Вивиан мажеше с йод краката и задника му, което го караше да вика от болка.
Франк се върна при тях и клекна от другата страна на Меркадо. Преброи три рани от осколки на левия му крак и две на задника. От едната стърчеше крайчето на осколка. Той я измъкна и Меркадо изкрещя.
— Май си извадил късмет — каза Пърсел и бръкна за джобното си ножче. — Сега ще те заболи, обаче не мърдай и мълчи.
Не успя да извади само едно от металните парчета. Хенри общо взето се държеше добре и Вивиан постоянно му говореше.
Франк й подаде другите две аптечки.
— Бинтовай раните, които изглеждат най-тежки.
Впери очи в нея, както бе коленичила от другата страна на Меркадо, и Вивиан също го погледна.
— Побързай — подкани я Пърсел. — Трябва да се махнем оттук.
— Къде ще отидем?
— Знаеш къде.
Тя кимна и почна да отваря аптечките.
Франк се изправи и се огледа, после запали цигара.
Искаше му се да погребе сър Едмънд и Мириам, а не да ги остави на чакалите, но нямаше лопата, а и не биваше да се бавят.
Отиде при Ган и го вдигна, занесе го при Мириам, положи го до нея и скръсти ръцете им на гърдите. Надяваше се, че когато дойдат да търсят своя генерал, хората на Гетачу ще разберат, че някой е отдал почит на тези двама, и че може би ще направят същото. А може би щяха и да се зарадват да видят генерала с куршум в черепа.
Вивиан помогна на Хенри да се облече. Меркадо изглеждаше по-добре.
Пърсел вдигна крачола на панталона си и огледа раната на прасеца си. От нея стърчеше парче метал и той го издърпа.
Осколките от взривена граната или снаряд действаха на чисто случаен принцип, Франк го знаеше от Югоизточна Азия — нажежени метални парчета, които убиваха и осакатяваха едни, а други оставяха невредими. Всъщност нямаше особено голямо значение къде стоиш или лежиш в момента на експлозията — наблизо, надалеч, прав или проснат по очи като Мириам. Случваше се, когато ти дойде времето. Ако още не е дошло, оцеляваш. Времето на полковник Ган бе дошло, както и на Мириам. Но не и на Хенри Меркадо. Нито на Вивиан и неговото. Те наистина бяха избрани.
Той се обърна към спътниците си.
— Отиваме в черния манастир. При Светия Граал.
54.
Пърсел взе узито и даде револвера на Вивиан, а Хенри се въоръжи с един от калашниците. Нарамиха раниците и излязоха от обсидиановата кариера, спуснаха се по склона към грамадния кедър и продължиха към стената от тропическа растителност пред тях.