Избърса сълзите си с мръсната шама1, облегна се на стената и си пое дъх. Мислите му постепенно се върнаха към настоящето.
Около малкия му затвор избухваха и стихваха войни и той предполагаше, че по време на неговото отсъствие светът значително се е променил. Тъмничарите остаряваха и умираха. Остаряваха и младите войници, които маршируваха в двора на малката крепост. Като по-млад свещеникът можеше да се държи за перваза на прозореца много по-дълго. Ала вече не намираше сили да се набере на мускули за повече от няколко минути дневно.
Бомбардировката раздвижи много неща в ума му. Разбираше, че настъпва краят на неговия затвор — ако не загинеше от някой снаряд, щяха да го убият тъмничарите, защото имаха заповед да го ликвидират, ако не са в състояние да гарантират охраната му в килията. А вече чуваше шумотевицата на бягащите от гарнизона войници. И тъмничарите скоро щяха да отворят тази вечно затворена врата и да изпълнят дълга си. Ала той не изпитваше лоши чувства към тях. Имаха заповед и свещеникът им прощаваше. Всъщност нямаше значение дали ще го убият тъмничарите, или снарядите. Тялото му и без това отслабваше. Той умираше. В страната върлуваше глад и от близо година го хранеха оскъдно. Когато кашляше, белият му дроб издаваше влажно хъркане. Смъртта наближаваше. Във и извън неговата килия.
Най-много съжаляваше, че ще умре в неведение и че в резултат на десетилетията, през които го бяха държали на тъмно, знае по-малко за своя свят и от най-простия селянин. Не съжаляваше, че умира, не изпитваше страх от смъртта, обаче мисълта, че ще умре, без да знае какъв е станал светът в негово отсъствие, го натъжаваше. Но пък неговото призвание не беше от този свят, а от другия, и не би трябвало да има значение какъв е станал светът. И все пак щеше да е хубаво да знае поне малко за делата човешки. Не можеше да не се чуди какво се е случило с неговите приятели, с роднините му, със световните ръководители от неговото време.
Уви се по-плътно в шамата. Слънцето отминаваше прозореца му и от височините започваше да духа студен вятър. Едно гущерче с откъсната опашка тромаво пълзеше по стената до главата му. В настаналата тишина той чуваше войниците навън да обсъждат на амхарски кой да го убие, ако се наложи.
Подобно на безброй други затворени и осъдени хора, на мъченически загиналите светци, онова, което го крепеше в изпитанието му, беше същото, за което го бяха осъдили. А го бяха осъдили за това, че знае една тайна. И мисълта за нея го утешаваше и му даваше сили и той с радост щеше да даде още четирийсет години от живота си, ако ги имаше, разбира се, за да погледне още веднъж онова, което беше видял. Толкова силна вяра имаше. Прекараните в затвора години го натъжаваха, защото това означаваше, че светът още не е научил тайната. Защото иначе нямаше да има причина да го държат сам в тази килия.
Често му се искаше да го бяха убили още тогава и да му спестят тази жива смърт, траеща вече четири десетилетия. Ала той беше свещеник и хората, които го бяха заловили, монасите, както и другите, които го бяха хвърлили в затвора, войниците на императора, бяха коптски християни и затова го бяха пощадили. Но монасите бяха предупредили войниците никога да не разговарят със свещеника, по каквато и да е причина, иначе ще умрат. Монасите също бяха казали на войниците, че трябва да го убият, ако не могат да гарантират охраната и мълчанието му. И сега, помисли си той, този ден със сигурност настъпваше. И това го радваше. Скоро щеше да отиде при своя небесен отец.
Обстрелът се поднови. Той чу взривовете отвъд стените, после мерачът коригира точността си и снарядите започнаха да падат в границите на малката крепост. Грохотът на вторичните експлозии на складираните боеприпаси и гориво заглушиха самите изстрели. Пред прозореца му пищяха ранени. Един снаряд избухна наблизо, разтърси килията и гущерът падна до него. Оглушителните трясъци вцепениха мозъка му и замъглиха всяка друга мисъл, освен за гущерчето, което се опитваше да координира движенията си и се мяташе по разтърсващия се пръстен под. Стана му мъчно за клетото създание. И му хрумна, че войниците може да напуснат гарнизона и да го оставят да умре от жажда и глад.
Поредната ударна вълна отнесе част от гофрирания ламаринен покрив в синкавия здрач. По бузата го парна шрапнел и го накара да извика от болка. Пред желязната врата се разнесоха възбудени крясъци и тя едва забележимо помръдна. Старецът се вторачи в нея. Вратата отново помръдна. Сред рева на развихрилия се навън огнен ад до ушите му стигаха звуците на ръждясалата й неподатливост. Ала четирийсет години бяха много време и вратата не поддаваше. Пак чу викове. После стихнаха. Капакът на дупката под неподдаващата врата на килията бавно се повдигна. Идваха за него. Той притисна библията към гърдите си.