Вивиан надникна измежду седалките.
— Откъде знаеш, че е роялист, Франк?
Пърсел отново седна зад волана и включи на скорост.
— Не знаех.
Меркадо се измъкна от канавката и се върна на мястото си.
— Пое адски глупав риск.
— А ти не поемаш никакви рискове, нали? — Франк бавно потегли напред.
По-възрастният кореспондент направи опит да обясни скока си в канавката.
— Помислих го за воин гала.
— Аз пък видях, че не е.
— Имаш ли изобщо представа как изглеждат те?
— Честно казано, не.
Приближиха се до мъжа, който носеше пояс с цветовете на Етиопия и императора: зелено, жълто и червено.
— Е, вече сме в императорската армия — обяви Пърсел.
— Чудесно — отвърна Меркадо. — Защото истинският репортаж е тук.
— Силите на временното правителство можеха да ни върнат в Адис Абеба — напомни му Франк. — Княз Иясу сигурно и себе си не може да измъкне оттук.
— Още не знаем какво е положението.
— Аз обаче знам, че твоят пропуск от временното правителство няма да ни е особено полезен пред княза.
Отговорът на Меркадо се позабави.
— Срещал съм се с Хайле Селасие, първо тук през трийсет и шеста и после, когато беше в изгнание в Лондон. Непременно ще го спомена пред княз Иясу.
— Наистина ли, Хенри? — попита Вивиан, която познаваше Хенри Меркадо по-добре.
— Не, но така ще си осигурим царско отношение.
— Точно затова те обичам, Хенри — възкликна тя.
— Гледай да нямаш вид на човек, който подлежи на арест — посъветва го Пърсел.
Бяха на двайсетина метра от войника и му махнаха. Той им посочи надясно, без да отговори на поздрава.
— Иска да отбием по оня път — каза Меркадо.
— Виждам го. — Франк зави надясно и махна за сбогом на дрипавия войник. Миризмата на смърт рязко се усили, въпреки че още не забелязваха трупове. Пътят, по който се движеха, приличаше по-скоро на козя пътека.
Меркадо посочи един равен участък пред тях. Десетина тела се разлагаха под слънцето. Към джипа се насочи войник със стара винтовка. Пърсел заобиколи телата и подкара джипа към мъжа, който ги наблюдаваше любопитно.
По-възрастният кореспондент се изправи и извика няколко приветствени думи на амхарски.
— Страхотен си, Хенри — похвали го Вивиан. — Питай го как се справят децата му в Йейл.
— Тъкмо това направих.
Войникът тръгна към тях и Пърсел спря. Меркадо размаха журналистическата си карта и каза: „Газетана“, а Франк му протегна пакет египетски цигари.
Мъжът носеше оръфана шама и части от военна екипировка. Усмихна се и взе цигарите. Пърсел му поднесе огънче и каза:
— Рас Иясу.
Онзи кимна и посочи.
Франк потегли нагоре по склона. Беше обрасъл с трева, която стигаше до предното стъкло. Почти не се забелязваха следи от бойни действия и признаци от среднощния артилерийски обстрел. Пърсел знаеше, че повечето армии в Третия свят използват модерните оръжия не толкова по предназначение, колкото за вдигане на шумотевица и разпалване на страстите. Пък и повечето снаряди не попадаха в целта. Истинските убийства се извършваха по начин, останал почти неизменен през последните две хилядолетия — с нож, копие, ятаган и понякога щик.
Скоро видя, че се намират в самия щаб на княза. От храсталаците се подаваха върховете на ниски палатки, прекалено пъстри за тактически цели. Малко по-нататък по пътя зърна зелено-жълто-червеното знаме на Етиопия, увенчано с юдейския лъв. Когато се приближиха, от храстите наизлязоха войници. Всички мълчаха.
— Махай им, Хенри — подкани Вивиан възрастния кореспондент. — Покани ги всичките на гости във вилата си в Съри. Дръж се приятелски.
— Млъкни и не си надигай главата, Вивиан.
Пърсел спря на прилично разстояние от шатрата с императорското знаме и тримата слязоха, като дружелюбно махаха с ръце и се усмихваха. Някои войници им отговаряха. Други обаче изглеждаха начумерени и зли, забеляза Франк, като всички пехотинци по света, които току-що са участвали в сражение. Те не си падаха по сравнително чисти и бодри непознати, които се мотаят наоколо. Особено ако армията е била разбита. Победената войска беше опасно нещо, разбираше той, много по-опасно от победителите. Бойният дух е нисък, уважението към командирите е подронено, настроението е отвратително. Беше го наблюдавал в южновиетнамската армия след загубата на войната. Меркадо го бе наблюдавал по целия свят. Срамът от поражението. Той води до изнасилвания, плячкосване и понякога до убийства. Това е своеобразен катарзис за войниците, които не могат да победят другите войници.