Тръгнаха бързо към шатрата на княза, сякаш закъсняваха за среща. Пърсел се безпокоеше за багажа им, ала всеки опит да го вземат със себе си или да направят съответните предупредителни жестове по посока на джипа щеше да им навлече неприятности. Знаеше, че най-добрата тактика е да оставиш скъпите си вещи като че ли очакваш да ги завариш непокътнати, когато се върнеш. Вивиан обаче взе един от фотоапаратите си.
Князът излезе да ги посрещне. Нямаше как да не го познаят. Беше още млад, четирийсетинагодишен, и много висок. Носеше златна корона със скъпоценни камъни в европейски стил, но и шама от лъвска кожа с леопардов пояс. И държеше копие. Зад него крачеха адютантите му, облечени в модерни бойни камуфлажи, само че с лъвска грива на шията. Явно се бяха издокарали така за пред европейците. Добър признак, помисли си Меркадо.
Князът и свитата му спряха. От двете страни на отъпканата във високата трева пътека се бяха струпали любопитни войници.
Меркадо ускори крачка, спря пред княза и се поклони.
— Рас Иясу — каза на амхарски. — Простете ни, че идваме без предизвестие. Изминахме дълъг път, за да дойдем при вашата армия…
— Знам английски — каза князът с британски акцент.
— Чудесно. Аз съм Хенри Меркадо. Това са Франк Пърсел, американски журналист, и нашата фотографка Вивиан Смит. — Отново се поклони и отстъпи настрани.
Вивиан се изправи до Меркадо и той й прошепна:
— Реверанс.
Тя се подчини и каза:
— Приятно ми е да се запознаем.
— Благодаря ви, че ни приемате — каза Пърсел.
— Елате — рече княз Иясу.
Последваха го към раираната червено-бяла шатра и влязоха.
Вътре цареше непоносима жега и миришеше на вкиснато. Князът им даде знак да седнат на възглавниците около ниска дървена маса с инкрустации, която приличаше на европейска антика с отрязани крака. Също толкова нелепо, каза си Пърсел, като всичко останало в тази страна.
Етиопия, беше установил той, представляваше смесица от великолепие, пищност и абсурдност. Антикварната маса с подкъсените крака обобщаваше всичко. Бойните камуфлажи с лъвски гриви може би го обобщаваха още по-точно. Тук я нямаше онази комбинация от каменната ера, бронзовата епоха и съвременността като в повечето африкански страни на юг от Сахара — тази древна изолирана цивилизация сама бе достигнала изключителни върхове много преди да се появят италианците. Но сега, както можеха да видят, уникалният аромат на някогашната култура умираше заедно със стария император.
— Искате ли да видите журналистическите ни акредитации? — попита Меркадо.
— Защо?
— За да се уверите…
— Какви други бихте могли да сте?
Възрастният кореспондент кимна.
— Как стигнахте дотук? — поинтересува се княз Иясу.
— С джип от Адис Абеба — отвърна Пърсел.
— Наистина ли? Изненадан съм, че сте стигнали толкова далече.
— Ние също — призна Франк.
Прислужниците на княза сложиха на масата бронзови бокали и ги напълниха от бутилка „Джони Уокър“ черен етикет. Меркадо и Пърсел се престориха, че не са учудени от подходящия избор на освежителна напитка, но Вивиан направи удивена физиономия, като че ли е очаквала да й поднесат ферментирало овче мляко.
— Я какво имало тук! — Тя се наведе над масата и вдигна фотоапарата си. — Нали не възразявате? — И снима шишето на фона на княз Иясу. — Страхотна снимка.
Меркадо потъна в земята от срам. Лошите обноски бяха едно от нещата, които не приемаше в младите хора. В Ню Йорк и Лондон това се смяташе за много яко, обаче в страни като тази можеше да е опасно. Князът изглеждаше приятен човек, ала никога не се знаеше какво може да разгневи тези хора. Така че той се усмихна на домакина и каза на амхарски:
— Младежи.
Иясу отговори на усмивката му и каза:
— Боя се, че нямаме сода. Нито лед за американеца. — Усмихна се на Пърсел, но Меркадо знаеше, че са нужни изключителни усилия да се държиш учтиво, когато една династия на три хиляди години пада позорно, императорът ти е арестуван и вече са екзекутирани стотина души от императорското семейство.