— И ако успеете да стигнете до столицата, напишете хубав репортаж за императора и неговата армия — както по време на италианската окупация.
— Непременно.
— Добре. — Князът се изправи. — Трябва да се върна към задълженията си.
Пърсел, Меркадо и Вивиан също станаха и се поклониха. Князът понечи да излезе, но Вивиан го спря.
— Рас Иясу?
— Да?
— Сигурно знаете за княз Теодрос. Сражавал се е с италианците по време на окупацията и е имал крепост в джунглата на няколко дни път оттук.
Князът кимна.
— Теодрос ми е чичо. Загинал е в бой с италианците през трийсет и седма. Братовчед ми, който носи същото име, още държи гарнизона в джунглата. Яка крепост. От бетон и камък. Защо питате?
— Чух, че там се водели сражения и се чудех дали знаете за това.
— Не. Не съм чул нищо. Нямам представа коя страна е държала крепостта, нито кой я е нападнал. Защо?
— Просто си помислих, че ако боевете са свършили, може да намерим убежище там.
— Съмнявам се. Извинете ме.
— Рас Иясу?
Князът пак се обърна и въздъхна нетърпеливо.
— Да?
— В района има и един манастир. Надявахме се да го посетим. Манастир от черен камък, струва ми се.
— Няма такова нещо. Скоро ще дойде сър Едмънд и можете да зададете въпросите си на него. Извинете ме. — Той рязко се завъртя и излезе.
Пърсел избърса потта от тила си.
— Каква нахална кучка си, Вивиан! Ама въпросите си ги биваше.
Меркадо отново седна на възглавницата.
— Човека го заплашва клане от племето гала или наказателен взвод, а ти го дразниш! Наистина си безчувствена, Вивиан.
Тя също се настани на мястото си и си наля още скоч.
— Не се намираме в столичния „Хилтън“, нали знаеш, Хенри? Неговата съдба спокойно може да сполети и нас.
— Да, права си, разбира се. Само че ние имаме шанс.
Пърсел се опря на ниската маса и също си наля.
— Е, поне знаем, че гарнизонът в джунглата съществува.
Навън се чуваха възбудени гласове и типичната врява на разпадаща се войска. Избухваха кавги и най-малко един спор завърши с употреба на огнестрелно оръжие. Бягащи войници плячкосваха палатките наоколо, но знамето с юдейския лъв засега осигуряваше на тримата сигурност, макар да усещаха, че докато седят и пият скоч в горещата зловонна шатра, периметърът на безопасността им бързо се смалява.
Пърсел се обърна към Меркадо.
— Ти беше прав, Хенри. Тук е истинската история. И ние май ще участваме в нея.
По-възрастният му колега не отговори.
— Искам да поснимам — каза Вивиан.
Франк отиде до редицата церемониални щитове и копия, опрени на стената, и каза:
— Бива ги, Хенри, нали?
Меркадо отново не му обърна внимание. Погледна Вивиан и каза:
— Няма да мърдаш оттук.
Пърсел предложи да потърсят други оръжия в шатрата, освен копията.
— Не ни трябват оръжия — категорично възрази Меркадо. — Ние сме журналисти.
— Всички останали са въоръжени.
— Точно това е въпросът, Франк. Не можем да се измъкнем оттук със стрелба. Това не ти е американски филм за каубои и индианци.
Пърсел помълча, после рече:
— По-скоро си мислех как да избегнем участ, по-страшна от смъртта.
Никой не му отговори.
— Май си падаш фаталист, Франк — въздъхна Меркадо след малко. — Какво предлагаш?
Пърсел се замисли.
— Остава ни само една възможност.
— А именно?
— Да пием по още едно. — И изпразни бутилката в трите бронзови бокала. — Надявам се, че от върховете на тия копия в чашите ни ще потече още скоч.
— Не богохулствай.
Пърсел вдигна едно от копията и го заби в земята.
Франк нямаше представа кой ще влезе в шатрата — разбунтували се войници, полковник Ган, князът или воините гала. Ако извадеха късмет, щеше да пристигне кавалерията под формата на правителствени бойци и Хенри щеше да размаха журналистическата си акредитация и пропуска си и да си спомни как е на амхарски „Благодаря, че ни спасихте от княза“.
Междувременно глъчката на разпада и дезертирането навън стихна. Тишината започваше да става злокобна.
— Май останахме сами — отбеляза Вивиан.
Платнището се отметна.