— Вече не сме — отвърна Пърсел и посегна към копието.
7.
Висок слаб мъж с потна кафяво-зелена униформа се приведе и влезе в шатрата. Хвърли бегъл поглед на копието в ръцете на Пърсел и каза с британски акцент:
— Здравейте. Струва ми се, че изгубихме войната.
Полковник сър Едмънд Ган имаше възрижи мустаци и носеше камшик за езда. Беше гологлав, ала линията от загара на челото му показваше, че някъде е изгубил шапката си — но не и служебния си револвер, който висеше на кръста му. На шията му се поклащаше военен бинокъл.
Пърсел отново заби копието в земята.
Меркадо се представи и полковникът отвърна:
— Да, чел съм статиите ви.
— Благодаря. — По-възрастният кореспондент го запозна със спътниците си.
— Щом сте чели статиите на Хенри, вече ви харесвам — заяви Вивиан.
Полковник Ган се усмихна малко насила и каза:
— Трябва да побързаме. На по-малко от километър оттук има няколкостотин отвратително изглеждащи воини гала.
Никой не каза нищо, но Пърсел забеляза, че Меркадо пребледнява.
— Обаче са слезли от конете си и се придвижват бавно — добави полковникът и поясни: — Събличат труповете, довършват ранените и търсят плячка.
И кастрираха мъртвите и ранените, знаеше Пърсел, което щеше да им отнеме известно време.
Излезе от шатрата и се огледа. Лагерът пустееше, знамето на княза го нямаше. Нещо повече, нямаше го и техния джип.
Меркадо, Ган и Вивиан се присъединиха към него и Пърсел се обърна към полковника.
— Този камшик… случайно да имате и коне?
— За съжаление нямам.
— Къде е джипът ни? — попита Вивиан.
— Когато го видях за последен път, в него се бяха натоварили десетина роялистки войници и пътуваха на юг към долината в джунглата — отговори Ган.
— Целият ни багаж беше в джипа — каза тя.
— Както и шансът ни да се измъкнем оттук — прибави Меркадо и погледна полковника: — Къде е княз Иясу?
— Видях го да язди с шестима души от щаба си. Също на юг.
— Дано не си е забравил короната — подхвърли Пърсел.
— Положението изобщо не е смешно, Франк — скастри го фотографката.
— Погледни го от добрата страна, Вивиан.
— А именно?
— Воините гала не могат да ти отрежат топките.
— Армията на временното правителство е на север — прекъсна ги полковник Ган. — Бих ви посъветвал да се опитате да стигнете там и да им покажете журналистическата си акредитация. Преди да настъпят обаче те явно са оставили племето гала да се позабавлява. Което означава, че воините са точно на пътя към армията.
Никой не отговори и полковникът продължи:
— Но ако искате, може да опитате.
— А вие ще дойдете ли с нас? — попита Вивиан.
— Не. Правителствените сили знаят, че съм съветник в роялистката армия, и сигурно ще ме разстрелят, ако ме заловят.
— Тогава да тръгнем на юг и да настигнем отстъпващите роялисти — предложи Пърсел.
— Опасявам се, че и при тях не съм на голяма почит — каза британецът. — Опитвах се да налагам строга дисциплина, нали разбирате?
— Явно никой не ви харесва, полковник — отбеляза Франк.
— Не съм тук, за да ме харесват.
— Аз пък ви харесвам — увери го Вивиан. — Затова елате с нас.
— Къде? — поинтересува се Меркадо.
— Можем да тръгнем след ариергарда на роялистките сили и да ги следваме на разстояние, на няколко крачки пред настъпващите воини гала — каза Ган.
— Между чука и наковалнята — изсумтя Пърсел.
— Вие тримата навярно бихте могли да се присъедините към ариергарда на роялистите… макар да не съм сигурен, че ще се отнесат добре с вас — каза полковникът. — Князът избяга и дисциплината хич я няма.
— А вие вече не сте в положение да налагате ред и дисциплина — напомни му Франк.
— Именно.
— Ами…
От север долетя крясък.
— Воините гала са тук — каза полковник Ган.
Без да каже и дума, Меркадо бързо закрачи надолу по склона към козята пътека.
Вивиан направи няколко снимки на княжеската шатра и изоставения лагер и двамата с Ган понечиха да последват възрастния кореспондент.
— Аз ще потърся вода в шатрата и ще дойда — каза Пърсел.
— Вече търсихме — разочарова го полковникът. — Боя се, че го няма и уискито.