Конниците се приближаваха. Бяха трима-четирима, предположи Пърсел, на двайсет-трийсет метра от тях. Тропотът утихна и се смени с шумолене на трева. Онези се движеха бавно — търсеха нещо ценно или някой, който е имал нещастието още да е жив.
Франк виждаше, че Вивиан е ужасена. Но фотографката все пак не помръдваше, овладяла инстинктивното си желание да побегне.
Воините гала бяха толкова близо, че Пърсел чуваше гласовете им. Един от тях се засмя. Изцвили кон.
Сякаш мина цяла вечност, докато се отдалечиха.
Той даде знак на Вивиан да остане на мястото си, посочи си часовника и два пъти й показа пет пръста. Тя кимна.
След като изчакаха десет минути, Пърсел се изправи и Вивиан бързо се приближи до него. Той кимна към склона — беше на триста метра от тях — и каза:
— Ще се наложи да тичаме дотам. Готова ли си?
— Да.
Франк виждаше, че тя едва се държи на крака. Хвана я за ръка и се втурнаха към непроходимите за коне стръмни червени скали.
Вода. Трябваше им вода. В един момент на Пърсел му хрумна, че всички онези подути трупове съдържат деветдесет и осем процента вода… но не, още не бяха толкова отчаяни.
Стигнаха до подножието на скалите и се заизкачваха. Изведнъж Вивиан запълзя наляво и той я хвана за глезена, но тя се отскубна. Франк я последва и разбра какво е видяла: напомнящо на кактус растение между две плоски канари.
Тя започна да къса листата и да ги тъпче в устата си. Пърсел последва примера й. Ако се съдеше по меката им лепкава вътрешност, това беше някакъв вид алое. Той изцеди малко сок върху дланта си и разтърка пламналото си лице, после намаза и нейното, докато тя продължаваше да дъвче.
Бързо изядоха листата на алоето, а после и корените му, които Пърсел изрови с джобното си ножче.
— Слава богу… — въздъхна Вивиан.
Пърсел вдигна сафарито си, което беше паднало от косата й, и покри главите и на двамата. Загледаха платото долу. След малко Пърсел запали цигара.
На няколкостотин метра от скалите четирима конници гала бавно яздеха в слонската трева — явно още търсеха живи и мъртви войници.
— Вампири — каза Вивиан.
Франк се вторачи в отсрещния склон, от който бяха дошли. Надяваше се, че Хенри и Ган са живи. Полковникът сигурно ги виждаше с бинокъла си и Пърсел му помаха с ръка.
Вивиан също помаха и каза тихо:
— Дръж се, Хенри.
Пърсел пак погледна конниците. Едва ли щяха да ги видят от толкова далеко.
Погледна фотографката. Устните й бяха напукани и лицето й бе мръсно, но очите й изглеждаха будни. По окъсаното й сафари имаше засъхнала сол, но не и мокри петна от избила в момента пот. Имаше опасност да получи топлинен удар, обаче трябваше да е в състояние да продължи. Самият той се чувстваше относително добре. В лагера на червените кхмери беше преживявал и по-лоши дни. Дизентерия… треска… Тогава го спаси друг журналист, французин, който умря след няколко седмици.
— Как си? — попита Пърсел.
Тя се надигна и тръгна нагоре. Франк я последва.
Катереха се бавно, скала по скала. Щеше да им е по-лесно, ако в стомасите им имаше и нещо друго, освен алоето. А и тяхната цел, силите на временното правителство, можеше и да не се окаже краят на мъките им, ако Гетачу играеше по собствените си правила.
Излязоха на една плоска скала и Пърсел заслони очи с длан и огледа склона. На около двеста метра нагоре имаше стена от струпани камъни… и някакъв човек.
— Там май има огнева точка — каза Пърсел и посочи.
Продължиха нагоре. Когато се приближиха до купчината камъни, Франк преброи най-малко петима души в камуфлажни униформи, насядали под зелено платнище, опънато на рейки за палатка.
Това беше критичният момент, знаеше Пърсел, онези две-три секунди, през които хората с пушките трябваше да решат дали си приятел, враг или нещо друго.
Даде знак на Вивиан да залегне, извади бялата си носна кърпа и извика един от малкото известни му изрази на амхарски:
— Тена ясталан! — „Здравейте!“
Отекна изстрел и Франк се хвърли на земята. Стрелбата продължи и той разбра, че идва откъм воините гала под тях, а войниците отгоре им отговарят. Пърсел сложи ръка върху гърба на Вивиан и я натисна надолу.