— Топла е! — извика тя.
Меркадо смъкна гащетата си и зашляпа към басейна. Тялото му, забеляза Пърсел, носеше белезите на старостта. На колко можеше да е? След като е бил в Етиопия по време на италианската окупация през 1935-а, трябваше да е поне на шейсет. Пърсел погледна Вивиан, после пак Меркадо и се запита каква е връзката между тях, ако изобщо имаше такава, разбира се. После също се събу и застана до Меркадо.
На няколко крачки от тях Вивиан се изправи, надигна се на пръсти и изпъна ръце напред.
— „Да, там е пъкъл, мрак и серен дим, жарава, пламъци, разпад и смрад!“3 — извика към небето, хвърли се в басейна и топлите черни минерални води беззвучно я погълнаха.
Меркадо се наведе и топна ръка във водата.
— Това беше Шекспир, Франк. Всъщност така крал Лир описва влагалището.
— Надявам се, че не се е опитал да свали някоя жена с тая реплика.
Меркадо се засмя.
Пърсел скочи и заплува. Топлата вода смърдеше на развалени яйца, но след малко се свикваше. Усещаше как умората се оттича от тялото му, но от горещината му се приспа.
Меркадо предпазливо стъпи в басейна, после се гмурна.
Пърсел се отпусна по гръб. Чувстваше се добре за пръв път от много дни. Дори от седмици. Парата го унесе. Чуваше лудуването на Вивиан, писъците й на животинска радост отекваха от стените около басейна. Искаше му се да й каже да не вдига толкова шум, но това, кой знае защо, нямаше значение. Членът му се беше втвърдил. Той се обърна по корем и заплува към каменната платформа в центъра на басейна. Тя беше залята с няколко сантиметра вода и Пърсел се покатери отгоре, легна по гръб и затвори очи.
Главата на Меркадо изскочи на повърхността до него.
— Жив ли си, Франк?
Пърсел отвори очи и видя лицето на по-възрастния мъж сред изпаренията.
— Кажи й да се кротне — рече малко замаяно. — Ще докара тук всички от племето гала в областта.
— Какво? А, тя спи край басейна, Франк. Вече й казах. Май си задрямал, а?
Пърсел си погледна часовника. Беше се изтърколил цял час.
— Да се връщаме при джипа. Безпокоя се за багажа.
— Добре. — Пърсел се претърколи във водата, заплува с равномерни движения към стената на басейна и се изкатери навън. Вивиан спеше, свита като ембрион. Все така гола.
Меркадо се огледа.
— Тук сто на сто има и сладководен извор. Сигурно в оная баня ей там.
— По-добре да се махаме оттук, Хенри. Достатъчно рискувахме.
— Прав си, разбира се. Обаче смърдим.
Пърсел седна на обраслата с лишеи мраморна пейка и се избърса със сафарито си. Меркадо се пльосна до него и той малко се притесни от голотата му.
По-възрастният кореспондент изцеди водата от гъстата си сива коса и посочи спящата гола Вивиан.
— Тя кара ли те да се чувстваш… неловко?
Пърсел сви рамене. Меркадо не му беше обяснил отношенията си с младата жена и не че това го интересуваше, но все пак му беше интересно. Типичното професионално любопитство на журналист, естествено, не досадното любопитство на натрапник. В Адис Абеба се бе съгласил да закара Хенри Меркадо и Вивиан Смит на северозапад, където гражданската война бушуваше най-свирепо, без да поиска нещо в замяна. Сега обаче смяташе, че Меркадо му е длъжник.
— Каква е тя?
Меркадо сви рамене.
— Всъщност нямам представа.
— Нали ти е фотографка?
— Да. Обаче се запознахме едва преди няколко месеца. В „Хилтън“ в Адис Абеба. Не знам дали може да снима. Направихме сума ти снимки, но още не сме ги проявили. Да ти кажа честно, даже не знам дали изобщо зарежда лента в апарата. — И се засмя.
Пърсел също се усмихна. Луната вече се спускаше зад голямата сграда и балнеокурортът тънеше в приятен мрак. Нощният ветрец носеше ухание на цветя и го изпълваше усещане за почти пълен душевен покой. Зачуди се дали започва да се освобождава от Индокитай. Тази мисъл му напомни за нещо.
— Лежал си в затвора, нали?
— Не в затвора. Ние, политическите затворници, не му викаме така. Ако ще говориш на тази тема, използвай точната дума, за бога. Викаме им „лагери“. Звучи по-добре. По-достойно.
— Пак си звучи кофти.
— Това, че се случи с мене, беше по-скоро ирония на съдбата, защото по онова време и аз си падах малко нещо червен — отбеляза Меркадо.
— По кое време?