— След войната. Руснаците ме пипнаха в Източен Берлин. През януари четирийсет и шеста. Не правех нищо, просто снимах някаква тъпа опашка за хранителни стоки. Така и не успях да го проумея. През зимата на четирийсет и шеста такива опашки имаше из цяла Европа. Обаче в работническия рай явно не е трябвало да има. А проклетите болшевики бяха там от девет месеца. Трудно се строи социалистически рай само за девет месеца. Тъкмо това им казах. Не го приемайте лично, момчета, казах им. Вие несравнимо превъзхождате хуните. Какво от това, че висели на опашки за хляб? Само им е от полза на тия нацистчета. Чат ли си? Ама те нещо не ми се вързаха.
Пърсел разсеяно кимна.
— Накарах „Ройтерс“ да им пратят всички прессъобщения, които бях писал от Испанската гражданска война през трийсет и шеста — продължи Меркадо. — Всичките ми антифашистки материали. В някои даже споменавах хубави неща за храбрата Червена армия. Не знам дали тия тъпанари изобщо са погледнали статиите ми. Знам само, че ме натириха в Сибир. Излязох чак през петдесета заради някаква размяна на пленници. Дори не ми се извиниха, сериозно. До вчера бях номер сто шейсет и осем АМ триста осемдесет и две, от днеска пак станах Хенри Меркадо, кореспондент на „Ройтерс“, и се прибрах в Лондон, където ме очакваше прилична сума от насъбралите ми се заплати. Четири години, Франк. А беше студено. Божичко, колко беше студено! Четири години заради една снимка. Мене, възчервеното колежанче от Кеймбридж. Член на Фабианското дружество4 и така нататък. Пролетарии от всички страни, съединявайте се!
Пърсел пак премълча.
— Ти колко си лежал, Франк? — Меркадо повдигна вежди. — Една година в Камбоджа, нали? Е, не може да го сравняваме само по години. Адът си е ад и когато си там, ти се струва цяла вечност, нали така? Особено ако си с безсрочна присъда. Дори не можеш да броиш оставащите ти дни.
Пърсел отново кимна.
— Какво си ти за тях? — реторично попита възрастният мъж. — Нищо. Съобщават ли ти, че жена ти е починала? Естествено, че не ти съобщават. Та те сигурно изобщо не знаят, че си женен. Не знаят нищо за тебе, освен че си номер сто шейсет и осем АМ триста осемдесет и две и трябва да работиш. Какво като жена ти умира от пневмония и пеницилинът струва колкото злато, а сама жена не може да…
Изведнъж млъкна и воднистосините му очи потъмняха от умора.
— Гадни комуняги — каза тихо и прегракнало. — Гадни нацисти. Гадни политици. Не им вярвай, Франк. Послушай добрия съвет на по-възрастния. Всички искат тялото и душата ти. Тялото не е важно, за разлика от душата. А тя принадлежи на Господ, когато я призове.
— Моля те, Хенри, без религиозни проповеди.
— Извинявай. Аз съм вярващ, нали знаеш. Ония попове в лагерите. Руските православни попове. Имаше и неколцина баптисти. И малко кюрета и равини. С мене в лагера имаше много вярващи. Някои бяха там от двайсетте години. Те ми спасиха живота, Франк. Защото в тях имаше нещо.
— Моя живот в Камбоджа пък го спасиха гущерите и стоножките. — Пърсел си нахлузи панталона и се изправи. — Да вървим.
Гласовете им бяха събудили Вивиан и тя се размина с него в мрака. Чу я да шепне нещо на Меркадо. Не разбра думите, но звучаха утешаващо. „Бедният Хенри“, помисли Пърсел. Прошареният стар журналист се беше разлигавил пред жена два пъти по-млада от него.
Облякоха се и тръгнаха към джипа.
— Давам три звезди на този хотел — заяви Меркадо.
И тогава хоризонтът на север изведнъж се освети толкова ярко, че и тримата се заковаха на място и приклекнаха.
В нощното небе избухваха осветителни снаряди. Някъде из хълмовете започваше пехотна атака и едната или другата страна изстрелваше тези изкуствени слънца, за да освети терена. Затракаха автомати и над хълмовете полетяха червени и зелени трасиращи куршуми. В балнеоложкия комплекс отекна гърлен тътен на приглушена артилерийска канонада и експлозиите запламтяха по ниските склонове като десетки лагерни огньове.
Пърсел се взираше в небето и виждаше как осветителните снаряди се възпламеняват и парашутите им бавно се спускат към земята. Дори след всички години в Индокитай гледките и звуците на битките го изпълваха със страхопочитание и той стоеше като хипнотизиран. Приличаше на светлинно шоу, симфония от светлина и звук, изпълнявана специално за него.
— Кой кого убива тази нощ? — попита Меркадо.
— Има ли значение?
— Прав си, май няма. Стига жертвите да не сме ние. Най-добре да пренощуваме тук — предложи възрастният кореспондент.