— Добре. Но го побутни мъничко, Хенри — повтори Вивиан.
Меркадо се обърна към свещеника.
— Можете ли да продължите, отче?
— Да. Какво обсъждахте? Не мога да отида в Гондар.
— Утре сутринта ще ви закараме в английска болница — успокои го журналистът. — Продължавайте, ако сте…
— Да. Трябва да довърша. Пликът… той ни каза, че при никакви обстоятелства не бивало да го отваряме, освен ако в Етиопия не видим черен манастир в джунглата. Черен като въглен, рече, построен от черен камък. Скрит… в джунглата. В Етиопия нямало друг като него, така ни каза. Това бил манастирът на староверците — коптите. И в този черен манастир имало реликварий, и в реликвария се пазели мощите на светец, така ни каза кардиналът. На светец, така каза, светец. Важен светец. Светец от времето на Иисус… Мощите на светеца били толкова важни, че негово светейшество искал да бъдат пренесени в Рим, където им било мястото, в истинската църква на Иисус Христос. В „Свети Петър“.
— Нямат ли си достатъчно такива неща във Ватикана? — подметна Пърсел, след като Вивиан преведе думите на стареца.
Меркадо се наведе към свещеника.
— На кой светец? Какви мощи? Кичур коса ли? Или кост? Къс от дреха?
Старецът се засмя.
— Това не бяха никакви мощи. Можете ли да си представите?! Кардинал от Светата колегия да лъже група селски свещеници… Да, ние бяхме идеално подбрани за служба в италианската пехота. Не задавахме такива въпроси, каквито сега задавате вие. Бяхме прости селски свещеници. Имахме здрави крака, силни сърца и яки гърбове, тъкмо за пехотата. И не задавахме никакви въпроси на кардинала, който ни говори в сянката на базиликата „Свети Петър“, човек, който нямаше име, но говореше от името на негово светейшество. Един свещеник обаче, младеж… та той попита защо трябва да изнасяме мощи от една християнска, та макар и не католическа страна. Резонен въпрос, нали? Но кардиналът рече, че мястото на мощите било в Рим. Онзи свещеник не дойде в Етиопия с нас. — Старецът се усмихна, после изпъшка и се отпусна по гръб.
Пърсел изслуша превода на Вивиан и отбеляза:
— Отец Армано май наистина е видял тези мощи — или там каквото всъщност са били.
Меркадо кимна.
— И сигурно се е опитал да ги отмъкне за папата, както му е било наредено — прибави Пърсел. — Сигурно затова са го тикнали в пандиза за четирийсет години.
— Това може би обяснява разказа му — съгласи се Меркадо.
— Може да се получи страхотен репортаж, Хенри.
Меркадо погледна свещеника, който или спеше, или беше изгубил съзнание, и каза:
— Това може да е краят на репортажа.
— Събуди го — подкани го Пърсел.
— Не, оставете го да спи — възпротиви се Вивиан.
Пърсел и Меркадо се спогледаха. Знаеха, че свещеникът може изобщо да не се събуди.
— Ако е писано, по-късно ще чуем продължението на неговата история — все пак реши възрастният кореспондент.
— Завиждам ти за вярата, Хенри.
Вивиан впери очи в стареца.
— Той е изминал дълъг път, за да се срещне с нас, и ще довърши разказа си, когато се събуди.
Пърсел не можеше да спори с нелогичността на вярата на Меркадо и мистиката на Вивиан, така че отстъпи.
— Ще оставим един от нас на пост, за да внимава за гала и да следи дали старецът няма да бълнува, да се събуди или да умре.
— Ти си изключително практичен човек — отвърна Вивиан и прибави: — Чист разум без сърце.
— Много ти благодаря — нацупи се Пърсел.
Меркадо предложи да поеме първата смяна и Пърсел и Вивиан легнаха върху спалните си чували.
Двете армии на хълмовете очевидно бяха изгубили бойния си ентусиазъм, макар че от време на време автоматични откоси разцепваха нощната тишина.
Пърсел се вторачи в черното небе и се замисли за историята на свещеника и Хенри Меркадо. Кореспондентът или знаеше нещо, или беше направил някаква връзка от разказа на стареца.
Замисли се и за лежащата до него Вивиан и си я представи гола, изправена до серния басейн.
Спомни си запознанството си с нея и Хенри Меркадо преди няколко дни в бара на столичния „Хилтън“. Срещата изглеждаше случайна и може би наистина беше случайна, също както напълно неочаквано бяха открили свещеника в тази пустош. И все пак… е, Вивиан би го нарекла съдба, а Хенри — воля Божия.
В небето избухна осветителен снаряд и бавно започна да се спуска към земята. Пърсел го погледа известно време, после затвори очи, за да запази ориентацията си в нощния мрак, и се унесе в неспокоен сън.
4.
Редуваха се на пост при спящия свещеник и се вслушваха за признаци на смърт или шумове, предвещаващи опасност.
Към три през нощта Пърсел разтърси Вивиан за рамото и ѝ каза, че старецът е буден и е готов да продължи разказа си.