Тя се усъмни, че всъщност го е събудил самият Пърсел, и се сопна:
— Остави го да си почива.
— Той иска да говори, Вивиан.
Вивиан погледна отец Армано. Свещеникът като че ли наистина искаше да говори, така че тя побутна Меркадо.
— Отец Армано е буден.
По-възрастният кореспондент стана и се наведе над свещеника.
— Как сте, отче?
— Пари ми в стомаха. Дайте ми вода.
— Това е от раната. Не бива да пиете вода.
— Дай му малко, Хенри — намеси се Вивиан. — Иначе ще умре от обезводняване.
Меркадо се обърна към Пърсел в мрака.
— Франк?
— Права е — отговори Пърсел.
Вивиан напълни капачката на манерката до половината и му я подаде. Старият свещеник се задави и изкашля повечето вода. Пърсел видя, че е обагрена в червено.
— Не му остава много. Поговори с него, Хенри.
— Добре де. Отче, искате ли да…
— Да, ще продължа. — Свещеникът дълбоко си пое дъх. — В Рим… кардиналът… мощите… — Замисли се и заговори по-бавно. — Та той ни каза да заминем с армията на Дучето. Вървете в Етиопия, така рече. Скоро там ще има война. И после ни предупреди — монаси от старата вяра охранявали черния манастир. Имали военен орден… нещо като малтийските рицари или тамплиерите. Кардиналът не знаеше всичко за тези неща. Обаче знаеше, че ще защитават мощите с живота си. Това поне знаеше.
— Как си ги спомня тия работи след четирийсет години? — учуди се Пърсел, след като Вивиан преведе думите на свещеника.
— В затвора не е мислил за нищо друго — отвърна Меркадо.
Пърсел кимна.
— И все пак… може да халюцинира или пък паметта да му изневерява.
— Не, разказът му звучи логично — възрази Вивиан.
— Моля, продължавайте, отче — каза Меркадо на стареца.
Отец Армано закима енергично, сякаш разбираше, че се състезава със смъртта и трябва да смъкне от плещите си тайната, която го изгаряше като огъня в корема му.
— Кардиналът каза да сме предпазливи, да не се отделяме от войниците и ако случайно открием този черен манастир, да влезем вътре. Избягвайте кръвопролития, ако е възможно, така ни каза. Но трябва да действате бързо, защото монасите ще измъкнат мощите през подземни проходи, ако решат, че сте ги надвили. Говореше така, като че ли знаеше нещо по този въпрос. — Отец Армано пак поиска да пие. Пърсел взе манерката и бавно изля малко вода около устните му, докато Вивиан превеждаше.
Свещеникът помоли да го повдигнат и те го нагласиха така, че да се облегне на стената. Този път не се наложи да го подканят да продължи.
— Тогава един по-дързък свещеник попита: „Как ще разберем какво да търсим, когато влезем в манастира?“ И кардиналът отговори: „Указанията на негово светейшество са в плика. Ако откриете мястото, разпечатайте го и ще научите каквото е нужно“.
Отец Армано замълча и зарея поглед някъде надалеч. Отначало Пърсел си помисли, че старецът умира, но той се усмихна и заразказва отново.
— И после се случи нещо, което никога няма да забравя. В малкото помещение, в което седяхме, влезе негово светейшество. Поговори с кардинала и чухме да го нарича с малкото му име. Наричаше го Еудженио. И този безименен кардинал получи име, с което можехме да го наричаме, когато мислехме за него. Обаче не можехме да му казваме Еудженио, нали така? — Свещеникът млъкна, очевидно изтощен.
— Сещаш ли се кой може да е този кардинал Еудженио? — попита Пърсел умълчалия се Меркадо.
— Не…
— Колко кардинали е имало в Рим по онова време? И според тебе колко от тях са се казвали Еудженио?
— Тогава не бях вярващ и кардиналите изобщо не ме интересуваха… но помня един държавен секретар на Пий Единайсети… Еудженио Пачели.
— Не знам защо, обаче името ми звучи познато.
— През трийсет и девета той стана известен под друго име. Пий Дванайсети.
— Е, това ми звучи още по-познато.
— Но няма как да сме сигурни… — каза Вивиан.
— Няма — съгласи се Меркадо. — Когато се върнем в Адис Абеба, ще трябва да се отбием в Италианската библиотека.
Отец Армано явно разбираше част от разговора им. Възрастният журналист се обърна към него.
— Ако ви покажа снимка на този кардинал, както е изглеждал през хиляда деветстотин трийсет и пета, ще го…
— Да. Разбира се. Помня лицето му много добре.
— Висок и слаб ли беше? — попита Меркадо, осъзнал, че свещеникът може да не доживее да му покажат снимката. — С орлов нос? И светла кожа? — И прибави още няколко подробности.
— Може да е той, да.
Меркадо се наведе към него.
— Негово светейшество каза ли ви нещо?
— Да. Той дойде при нас. Всички станахме, естествено. Стори ми се благ човек. Даже се опита да говори на сицилиански диалект. Не му се удаваше, но никой не се засмя, разбира се. Говори ни за смирение и послушание… говори за дълг, за Църквата, за истинската Църква. Каза, че трябвало да се отнасяме към духовниците от Етиопската църква с уважение, но и с твърдост… Не спомена за пликовете. Те още бяха у кардинала. Негово светейшество ту сякаш не знаеше за задачата ни, ту сякаш знаеше. Говореше общо, нали разбирате. Благослови ни и си тръгна. После кардиналът ни раздаде пликовете и положихме клетва да пазим всичко това в тайна. Още съм обвързан с тази клетва, но понеже трябва да ви разкажа какво се случи, я нарушавам. След толкова много време вече няма значение… Та ние значи се заклехме с измама…