— Значи не всички са мъртви. Добре. Все някой от моето време още е жив. Та този император беше смелчак. Войниците му бяха екипирани зле, но се сражаваха като лъвове срещу нашите танкове и самолети. Ние обаче спечелихме тази война. Поне това успях да разбера в затвора.
— Да, спечелихте я — потвърди Меркадо. — Само че после изгубихте голямата война. Оная с американците и англичаните. Италия воюва на страната на Германия.
— На Германия ли? Лудост. Тогава каква е сегашната война?
От една страна, Меркадо искаше да задоволи жаждата на стария свещеник за информация, да му разкаже за всичко случило се през последните четирийсет години. И това всъщност му доставяше удоволствие. От друга страна обаче отец Армано трябваше да довърши собствения си разказ.
Възрастният кореспондент погледна Пърсел, който явно се беше примирил и с лъкатушното изложение на стареца на миналото, и с всичките му въпроси за настоящето, и каза:
— Това е гражданска война, отче. Сега някогашната италианска колония Еритрея е в Етиопия. Някои еритрейци, главно мюсюлманите, искат независимост и се бият с етиопците. В самата Етиопия има християни и мюсюлмани, които вече не искат императора. Главно военните не искат Хайле Селасие за император и го арестуваха, но той е добре. Живее в двореца си под домашен арест. Някои роялистки сили още оказват съпротива срещу армията. Други пък не искат нито военните, нито императора. Войната е страшно объркана и положението в страната е лошо. Освен това има глад. От две години вече.
— Да, знам за глада. А племето гала? Чух ви да го споменавате. На тях не бива да им се има доверие. През предишната война се възползваха от сраженията и убиха много хора и от двете страни. Те обожават битките. Харесва им, когато в страната се води война. — Иначе благият глас на стария свещеник трепереше от гняв. — Тъкмо племето гала нападна мястото, където бях затворен… избиха всички…
Хенри Меркадо добре си спомняше племето гала — свирепи диваци, които проявяваха лоялност единствено към съплеменниците си.
— Да, спомням си какво се случи през предишната война — каза той. — И тогава бях тук. И аз съм от вашето време, отче.
Отец Армано кимна.
— Внимавайте да не им паднете в ръцете. — Старият свещеник хвърли поглед към Вивиан.
Меркадо не отговори, но предупреждението на стареца събуди в него стари, страшни спомени от онази колониална война и особено за племето гала. От 1936 до 1940-а те се бяха сражавали на страната на етиопските патриоти, които все още се съпротивляваха срещу италианците, а когато през 1941-ва британците превзеха Етиопия, племето постоянно нападаше и отстъпващите италианци, и настъпващите британци, и възраждащата се етиопска армия. Гала научаваха за всеки въоръжен сблъсък и пришпорваха конете си натам. От това живееха: от военна плячка. И не признаваха бяло знаме или журналистическа карта. В спокойни времена обитаваха пустинята Данакил край Еритрея или Огаден край Сомалия. Но когато се разлаеха кучетата на войната, връхлитаха района, все едно някой е съборил пчелен кошер. А сега гладът ги беше направил още по-свирепи и хищни.
Кореспондентът и преди предполагаше, а сега го потвърждаваше и свещеникът, че гала са някъде в района, че сражението в хълмовете между роялистките сили на княз Иясу и армията на временното правителство ги е привлякло като мирис на кръв — акули. Криеха се на такива места като този балнеокурорт и търпеливо дебнеха изостанали от частите си бойци. А ако някоя армия бъдеше разбита и отстъпваше, я нападаха. Да, Меркадо ги помнеше добре. Те бяха избили до крак не една победена етиопска войска и никога не пощадяваха придвижващите се с нея западни репортери; а най-страшни бяха азебските гала, които обитаваха този район и не бяха нито мюсюлмани, нито християни, а езичници. Мразеха до смърт тукашните амхарци, но запазваха най-находчивите си изтезания и убийства за западняците.
Свещеникът отново се беше унесъл. Мислите на Меркадо се върнаха към първите седмици от италианската окупация, която отразяваше за лондонския „Таймс“. През февруари 1936-а имаше злощастието да е с амхарския княз Мулугета в планината Арадам, място, исторически и топографски сходно с Масада, последната твърдина на израилтяните срещу римляните, където князът бе установил последната си крепост срещу новите римски легиони на Мусолини. Дните се точеха и италианците систематично избиваха седемдесетхилядната армия на Мулугета. Меркадо бе в щаба на княза заедно със съветника от британската армия Бъргойн и един странен наемник от кубинско-американски произход — капитан Дел Вайе.
Князът, спомняше си Меркадо, плачеше в палатката си, след като му бяха съобщили, че азебските гала са кастрирали и убили сина му след битката; после реши да слезе от планината и да потърси трупа му. Меркадо, Бъргойн и Дел Вайе, млади, безразсъдни, вживели се в ролята на европейци, наследници на Киплинг, доброволно предложиха да се включат в групата. Ала там, където уж верните на княза разузнавачи от племето гала бяха казали, че лежи трупът, ги очакваше засада. И диваците щяха да ги изколят, ако самолети от италианските военновъздушни сили не бяха започнали да обстрелват района с картечници. Княз Мулугета загина заедно с повечето военни от щаба си. Дел Вайе и Бъргойн също. Оцелелите диваци съблякоха всички трупове и им отрязаха гениталиите, а Меркадо успя да се спаси, като се съблече и се намаза с кръв, тъй че да го помислят за вече убит и кастриран.