— Може да има някаква връзка с неговата килия — каза Пърсел. — Воините гала определено не бяха го пощадили. Хайде да поогледаме.
Обиколиха малката крепост, която се състоеше от двайсетина сгради, главно казармени помещения и складове. Големият воден резервоар беше разрушен от експлозия. Мините бяха улучили и бункера за боеприпаси и вторичните взривове бяха сравнили със земята всичко наоколо. Познаха щаба по юдейския лъв, нарисуван с избеляла жълта боя над отворения вход. Надникнаха вътре и видяха, че всичко е изгоряло. Фин пласт прах покриваше пода и скелетите на поне десетина души.
Ган привлече вниманието им към лонните кости на мъжете и посочи нарезите по тях.
— Извършили са отвратителното си дело с ятагани. Понякога тези нещастници даже не са мъртви.
— Много благодаря — измърмори Пърсел.
Продължиха сред разрушените постройки и стигнаха до една почти невредима квадратна сграда, чиито стени бяха дълги около три метра. Тя беше и единствената, чиято ръждива стоманена врата все още си стоеше на мястото. Ключалката на резето бе разбита. В долния край на вратата имаше отвор с капак.
— Прилича на затвор — каза Франк.
Той прескочи няколко разчленени скелета пред вратата и я натисна, ала тя не поддаде. Ган се приближи до него и двамата опряха рамене в стоманената повърхност, но ръждата явно я беше споила с касата.
Вивиан предложи да използват отвора. Пърсел застана на колене и натисна капака, който се отвори със скърцане.
Тя коленичи до него.
— Аз ще се провра. — Никой не възрази и фотографката смъкна раницата си, но задържа фотоапарата и вмъкна стройното си тяло вътре. Краката ѝ изчезнаха и капакът падна на мястото си.
Всички я зачакаха да извика, но последва пълно мълчание.
Накрая Пърсел заудря по вратата.
— Вивиан!
— Да… влизайте.
Той влезе пръв, после Меркадо и Ган.
Изправиха се върху пръстения под и огледаха малката каменна килия. Навсякъде имаше отломки и покривът липсваше, освен един-единствен лист гофрирана ламарина. Високо на стената имаше малък отвор и в камъка под него беше издълбан кръст.
— Четирийсет години… Господи! — промълви Вивиан.
Протегна ръка и погали кръста.
— Каква вяра! Каква невероятна вяра!
Пърсел и Ган се спогледаха.
— Този човек наистина е светец и мъченик — заяви Меркадо. — И истински християнин.
На Пърсел му се прииска да отбележи, че свещеникът е бил затворен тук също от християни, но му беше писнало от теологически спорове.
Вивиан направи десетина снимки на килията и предложи едноминутна мълчалива молитва.
И без това почти не разговаряха, така че Франк нямаше проблем с това, стига да не коленичеха.
— Амин — каза накрая фотографката.
— Това според мене решава загадката за бягството на отец Армано от гала — заяви Пърсел.
Внимателно огледаха голата килия, в случай че са пропуснали нещо, например издраскано на стената послание или, надяваше се Франк, карта или упътване към черния манастир. После напомни на всички, че войниците на Гетачу са били тук преди пет месеца.
— Те са обрали крепостта до шушка. Време е да се махаме от тази килия.
Ган се съгласи с него.
— Ако някой се появи, не е добре да ни свари тук.
Изпълзя навън пръв с узито, последван от Меркадо, Вивиан и Пърсел.
— Можем да направим кратка обедна почивка и след това да продължим към следващата ни цел — предложи полковникът.
Намериха сенчесто място край крепостната стена и насядаха на земята. Извадиха хляб и фурми, но очевидно никой не искаше сушено месо, може би заради миризмата на смърт, полепнала по пръснатите навсякъде наоколо кости.
— Трябва да потърсим поток — каза сър Едмънд. — Не би трябвало да е много трудно, но понякога е. Не пийте от езера, обаче спокойно можете да се миете в тях.
— Край пътеката видях плодове — каза Меркадо.
— Да, някои стават за ядене. Други са смъртоносни.
— Познавате ли ги? — попита Вивиан.
— Не особено добре — призна Ган. — Така и не успях да запомня кои са отровни.
— Може да използваме Хенри като дегустатор — предложи Пърсел.
— Само след тебе, Франк.
Полковникът помоли Пърсел за картата на района и я огледа.
— Виждам, че сте оградили шест точки. По важност ли сте ги номерирали?
— Опитахме, но всъщност не се получи — призна Франк.
— Добре тогава… ще ги обиколим според местоположението им. — Полковникът отново насочи вниманието си към картата. — За съжаление не виждам означени пътеки, но всички тези места са в радиус петдесет километра от крепостта… а от нея водят много пътеки. Трябва да ги открием и да решим по коя да тръгнем. — Изхъмка. — Само че тези шест точки не са непременно свързани с пътеки, нито с открити площи. А ако се наложи да правим просека сред гъсталаците, това може да ни отнеме… е, около месец, опасявам се. Даже повече.