Свещеникът помълча няколко секунди.
— След това наредих на старшия на дозора, един млад сержант, помня само малкото му име, Джовани, да ме заведе при черната стена. Той ме помоли за прошка и отказа. Затова се наложи да им разкрия задачата си да намеря черния манастир… Показах им писмото с печата на негово светейшество и им съобщих, че светият отец лично ми е възложил да го направя… и че в този манастир има светиня от времето на Иисус… Обещах им, че ако открием този манастир и светите мощи, ще помоля негово светейшество да ги върне в родината и да ги отличи с високи награди… Може би им дадох нереално обещание, но те го обсъдиха и се съгласиха, така че тръгнахме през джунглата.
Отец Армано млъкна за още няколко секунди, вперил очи в мрака.
— Оказа се далече и пътят ни отне много дни. По едно време се изгубихме. Усещах, че етиопците или воините от племето гала ни следят… Моля ви, дайте ми вода.
Вивиан му даде да пие, докато превеждаше на Пърсел. Най-тъмният час преди зазоряване беше дошъл и отминал и небето започваше да светлее.
— След около половин час можем да тръгнем — каза Пърсел.
— Можем да тръгнем веднага — възрази Меркадо. — Трябва да го закараме в Гондар.
— Първо трябва да ни доразкаже историята си, Хенри.
Меркадо не каза нищо. Колебаеше се.
— Съгласна съм с Хенри — заяви Вивиан.
— Аз пък не съм. И джипът е мой — опъна се Пърсел. После прибави, за да смекчи последните си думи: — Не става дума само за манастира. Отец Армано иска да разкажем на неговия народ и света какво се е случило с него, ако умре.
— Всъщност става дума точно за манастира и светинята — каза Меркадо. — Обаче си прав, Франк.
Свещеникът се понадигна. Лицето му започваше да придобива очертания в сумрака и той вече не беше само безплътен глас. Тримата се вторачиха в него. Приличаше на смъртник, но очите му бяха ясни и кожата му, доколкото я виждаха под мръсотията и брадата, розовееше. Но тази руменина, знаеше Пърсел, се дължеше на треската, както и блясъкът на очите му, а може би и на мъничко лудост.
Меркадо избърса челото на стареца.
— Скоро ще тръгваме, отче.
Свещеникът кимна и каза:
— Да. Но първо трябва да довърша.
Пърсел го погледна. Свещеникът изведнъж беше станал съвсем реален. Гласът вече имаше тяло. Сърцето му се сви — не само заради свещеника, но и заради самия него. Видя се отново в лагера. Брадатото лице на стареца го върна в миналото и го накара да се почувства неловко. Лице, изразяващо единствено страдание. Индокитай пак завладя съзнанието му. Не можеше да се справи с мъката толкова рано сутринта.
Отец Армано въздъхна и заговори:
— И тогава се натъкнахме на стената. В една дълбока долина. И за милион години не можеш я откри, но онзи сержант беше добър войник и след като веднъж я беше намерил случайно, успя да се ориентира. Тук скала, там дърво, после поточе. Нали разбирате? И ние се приближихме към черната стена. Джунглата стигаше досами нея и я скриваше, но ние я видяхме през пролуката, оставена от едно повалено дърво. Обиколихме я цялата. Беше от черен камък и лъщеше като стъкло. Приличаше на най-ранните манастири — и нямаше вход.
Отец Армано помоли да напръскат лицето му с вода и Вивиан го избърса с мокра кърпа. Състрадателността ѝ трогна Пърсел — вече разбираше защо старият Хенри се е привързал към тази млада жена.
— Та значи обиколихме стената и се върнахме на същото място, от което бяхме тръгнали — продължи разказа си свещеникът. — Сега там имаше кош, завързан за въже, като на едновремешните манастири през Тъмните векове. Преди това коша го нямаше, така че го приехме за проява на гостоприемство. Викахме, но никой не ни отговори. Кошът беше голям, затова се качихме вътре, всичките. Беше от тръстика, но се оказа много здрав. Събрахме се, и единайсетимата, и кошът започна да се издига.
Старецът си пое дъх.
— Войниците бяха малко нервни, но бяхме видели кръстове, изсечени в черния камък, и знаехме, че това място е християнско, затова не се страхувахме особено, въпреки че аз помнех думите на кардинала за монасите. Стигнахме до върха на стената и кошът спря. Нямаше никого. Бяхме сами… Слязохме от коша и стъпихме на стената.
Лицето на свещеника се сгърчи и той се хвана с две ръце за корема.
Вивиан приклекна до него и му каза:
— Трябва да легнете и да си починете.
— По-добре да си остане седнал — възрази Меркадо. — Така говори по-ясно.
— Трябва да го закараме в болницата — настоя тя. — Веднага.
— Попитайте него какво предпочита — предложи Пърсел.
— Трябва да довърша… — каза отец Армано. — Вече съм… към края…