Выбрать главу

Ган също го забеляза и каза:

— Дали пък да не почакаме да ни осени божествено вдъхновение?

— Няма смисъл да го чакаме — заяви фотографката. — То идва от само себе си. Човек обаче може да се моли за вдъхновение.

— Вече се помолих.

— Опитайте пак — посъветва го тя.

Що се отнасяше до другите отношения в групата, Пърсел виждаше, че Хенри като че ли е изгубил интерес към Вивиан — или поне желание да ѝ направи впечатление. Нищо не смъква остарелите либидо и чурка така, както изнемогата, жаждата, гладът и страхът, знаеше Франк.

Надяваше се Хенри да издържи и да не се наложи Вивиан пак да се грижи за бившия си любовник. Но нямаше да има нищо против, ако се наложеше.

Заговориха по въпроси, свързани със сигурността и евентуалните сблъсъци с опасни хора.

— Гала не си падат по джунглата. Не забелязахме нито следи от копита, нито конски фъшкии — каза Ган. — Техният дом е пустинята и те идват на такива места само след битка. Роялистките партизани действат на запад, а контрареволюционерите са главно в планината Симиен край Гондар, така че няма причини и за присъствието на войниците на Гетачу. Той е зает другаде. Джунглата е изцяло на наше разположение.

— Видяхме да прелитат три военни хюита — напомни му Пърсел.

— Аз всъщност преброих четири. Но това са обичайни полети в посока север-юг от Гондар до Адис Абеба и обратно. Армията няма нито гориво, нито хеликоптери за разузнаване.

— Да не говорим, че хеликоптерите им вече са с един по-малко — отбеляза Франк.

— Абсолютно вярно.

— Един вертолет вчера летеше от изток на запад — каза Пърсел.

— Е, ако просто летят и не увисват във въздуха, значи не търсят нищо.

— Според мен търсят нас, полковник.

— Съмнявам се. Те си мислят, че сте отлетели за Сомалия. Защо ще оставате тук, след като сте свалили военен хеликоптер, за бога?

— Самият аз също си задавам този въпрос.

Ган се усмихна и каза:

— Е, да продължаваме.

* * *

— Трябва да се връщаме в Шоан — заяви Меркадо на петия ден. — Храната ни е на свършване.

Свършваха и силите му, знаеше Пърсел. Всички бяха изтощени и изпохапани от насекоми.

— „Ще се прегрупираме, ще се снабдим с провизии и пак ще ударим“ — цитира възрастният журналист полковника.

Ган кимна, ала не особено ентусиазирано.

— Според мен трябва да продължим още малко… може би на юг към линия, успоредна на Шоан. Натам може да имаме повече късмет. После ще тръгнем към шосето и селото.

Меркадо не отговори.

— Вече може да сме на юг от Шоан — отбеляза Пърсел.

— Възможно е.

— Ако просто тръгнем на изток, ще пресечем шосето — каза Хенри.

— Не можем да тръгнем в произволна посока — възрази сър Едмънд. — Тук не е пустиня или тундра. Ние сме в джунглата, както ви е известно.

— Що се отнася до храната, минахме точката, от която няма връщане — настоя Меркадо.

— Още не сме. Но я наближаваме.

— Така са загивали много хора.

— Е, това е един от начините — съгласи се Ган. — Има и други. — И попита направо: — Как се чувствате? Ще издържите ли?

Меркадо се поколеба, после каза:

— Ще издържа до Шоан.

— Добре. Трябва да внимаваме да не се нараним или да се разболеем — предупреди ги сър Едмънд.

— Надявам се да не се стига дотам — каза Пърсел и се обърна към Вивиан: — Ти как си?

— Чудесно.

Франк се вгледа в мрачната джунгла.

— Хайде да се отклоним от пътеката и да вървим между дърветата.

И извади компаса, за да определи накъде е юг.

Тръгнаха на юг през джунглата. Теренът изглеждаше измамно гол, но скоро установиха, че трябва да секат храсти и лиани и че наглед ниската растителна покривка под дърветата всъщност на повечето места е висока до коленете.

След около час разбраха, че не напредват особено бързо и че като са се отклонили от пътеката, са я изгубили окончателно, наред с всички останали просеки в това неизбродимо пространство. Все едно обикаляха из огромна сграда с колони, помисли си Пърсел, със зелен сводест таван и килим от препъващи ги лиани. Тук-там между върхарите проникваха слънчеви лъчи и те неволно се насочваха към тези огрени участъци.

Тъмнината се сгъстяваше бързо и скоро лъчите престанаха да стигат до земята. Спусна се познатият им сумрак и трябваше да потърсят място за пренощуване.

— Вижте! — посочи Вивиан. — Палми.

Всички погледнаха на запад и видяха характерните палмови стволове.

Стигнаха до тях, насядаха на почти голата земя и опряха гърбове на дънерите.

Ган вдигна лице към върхарите.

— Там горе май няма нищо годно за ядене.

Пърсел му подаде торбата си.

— Вземете си фурма.

Допиха останалата им вода и след като инвентаризираха провизиите си, установиха, че ще им стигнат за още един ден.