Сър Едмънд и Франк проучиха картата и стигнаха до заключението, че са на двайсет-трийсет километра западно от шосето, макар че не успяха да определят дали са на север, или на юг от Шоан. А селото се намираше на още трийсет километра източно от пътя.
— До Шоан ни предстои дълъг еднодневен преход — каза полковникът. — Освен ако на изток не попаднем на пресечен терен.
— До това „освен“ всичко звучеше много окуражително — отбеляза Пърсел.
Всички се съгласиха на сутринта да се отправят към селото на фалашите.
Вивиан се изправи и каза:
— Ей сега идвам.
Мъжете решиха, че отива по нужда, ала тя продължи да върви на запад и Франк се уплаши да не е изпаднала в умопомрачение и пак да е видяла мираж. Не можеше да я повика, защото трябваше да пазят тишина, така че стана и я настигна.
— Къде отиваш?
— Видях проблясък.
— Наистина ли?
— Ей там.
И го поведе в гъсталака.
Теренът се издигаше, забеляза той и си спомни скалистите възвишения, които бяха видели от самолета на връщане от Гондар.
Шубраците започнаха да оредяват и Пърсел усети камъни под краката си.
Трябваше да внимава къде стъпва и в същото време да се озърта, за да се увери, че няма никой. Вивиан отново се отдалечи напред. Той извади револвера от големия джоб на сафарито си и го затъкна под колана си.
Вивиан спря.
— Ето я скалата.
Франк стигна до нея и погледна на запад към залязващото слънце. Пред тях се простираше дълбока пропаст. Тук-там по дъното ѝ се издигаха дървета, но иначе беше голо и растителността се свеждаше до храсти, лиани и тропически цветя, през които стърчаха черни скали. Древна обсидианова кариера.
— Ето я. — Фотографката посочи.
На стотина метра от отсрещната страна на изоставената кариера се извисяваше огромен черен монолит — каменна плоча, висока поне шест и широка около три метра, оформена от човешка ръка. Привечерното слънце подчертаваше черния блясък на горния ѝ край. Пърсел нямаше представа как я е видяла Вивиан от джунглата.
Чу зад себе си шум, натисна Вивиан на земята, извади револвера и приклекна с лице към посоката на звука.
По възвишението се изкачиха Ган и Меркадо.
— А, ето ви — каза полковникът. — Не стреляйте, още сме приятели.
Франк прибра револвера и им махна да се приближат.
— Какво намерихте? — попита сър Едмънд.
— Кариера.
— Скалата на отец Армано — каза Вивиан и посочи.
— Да, наистина е кариера — каза полковникът. — И отсреща наистина има скала.
Хенри се взираше в черния монолит от отсрещната страна на кариерата. После се обърна към Вивиан.
— Как разбра?
— Това е тя, Хенри.
— Ами да я разгледаме отблизо — каза Ган.
Слънцето се спусна зад високия монолит и над древната кариера плъзна дълга сянка.
— Тя няма да ни избяга — каза Пърсел. — Предлагам да установим лагера си тук и да я разгледаме утре сутринта.
Вивиан се съгласи.
— Знаех си, че е тук, Франк.
Той се вгледа в нея, после насочи вниманието си към склона, по който бяха дошли. „Невъзможно“.
Тя сложи длан върху ръката му.
— Не, не е невъзможно.
52.
Събудиха се призори и доядоха последния хляб и фурми. Остана им само сушено козе месо, което щеше да им се стори като сочна пържола, помисли си Франк, ако умираха от глад.
Знаеше, че храната им ще свърши, преди да стигнат в Шоан, но едва ли щяха да тръгнат натам днес. Не и след като черният монолит ги гледаше в лицето. Погледна над кариерата. Още беше прекалено тъмно, за да види обсидиановата скала — но тя бе там.
Трябваше да вземат решение дали да търсят дървото на отец Армано. И после потока. Вивиан почти със сигурност имаше право — това наистина беше Скалата.
— Ще продължим ли нататък от тази скала, или ще тръгнем обратно към Шоан и ще се върнем тук, след като си отдъхнем и се приготвим? — зададе той въпроса, който измъчваше всички.
Никой не му отговори. Освен Вивиан, разбира се.
— Не сме дошли чак дотук, за да се връщаме.
— Скоро ще изядем и последното козе месо — напомни ѝ Франк.
— Трябва ни само вода.
— Лесно е да го кажеш на корем, пълен с фурми. — Той се обърна към Меркадо. — Хенри?
Меркадо погледна Вивиан и каза:
— Продължаваме.
Ган също се съгласи.
— Няма да умрем от глад. Има предостатъчно змии — информира ги той. — Отровната им глава лесно се отсича с мачетето. Изстискваш гадината в чашата си и получаваш цели триста грама кръв. И месото си го бива.
— Хайде да сменим темата — предложи Пърсел. — В гипсовите кариери, край които израснах, имаше много подпочвена вода. Даже трябваше да я изпомпват.