— Там долу наистина трябва да има прясна вода — съгласи се полковникът.
— Е, съгласни ли сме всички, че сме открили скалата? — попита Франк.
Всички отговориха утвърдително.
— И че сега трябва да потърсим дърво — което отдавна може да го няма след тия четирийсет години?
— Ще намерим дървото — отвърна Вивиан. — И потока. И черния манастир.
— Добре — каза Франк. — Отец Армано не ни е подвел. Можеш да изстудяваш шампанското, Меркадо.
Хенри се усмихна немощно. Откакто преди седмица бяха тръгнали от Шоан, изобщо не изглеждаше добре, помисли си Пърсел. Лицето му беше изпито и очите му бяха тъмни и хлътнали. Франк му подаде последния къшей хляб.
— Изяж го.
Меркадо поклати глава.
Пърсел хвърли хляба в скута му.
— Изяж го, Хенри — подкрепи го Вивиан, вдигна хляба и го поднесе към устата на възрастния журналист, но той отново поклати глава.
— Нищо ми няма.
Тя прибра хляба в раницата му.
Пърсел и Ган проучиха картата на слабата светлина.
— Не виждам нищо, което да предполага изоставена кариера, така че не съм съвсем сигурен къде се намираме… но мисля, че сме тук… — Полковникът посочи място, където тъмнозеленото изсветляваше: указание, че картографите са забелязали по-рядката растителност на снимките от въздуха.
— Хоризонталите на картата показват, че теренът оттатък кариерата се снижава и има дълбока котловина с гъста растителност — прибави той.
— Не е означен обаче поток, другият ориентир на отец Армано — каза Франк.
— На картата е означено само онова, което се вижда на снимките от въздуха — напомни му сър Едмънд. — А то не е много.
— Не ме интересува какво е означено на картата — заяви Вивиан. — Трябва да видим какво има там. — И посочи черната скала.
— Основателен аргумент — съгласи се Пърсел и се изправи. — Да тръгваме.
Нарамиха раниците си и се заспускаха по терасирания склон на кариерата. На места обсидианът беше хлъзгав, а лианите коварно ги препъваха.
Франк се обърна към Меркадо, който като че ли се справяше добре със спускането.
Дъното на кариерата беше на около шест метра надолу и от скалите над него бликаше вода. Те спряха, измиха се, след това пиха и си напълниха манерките. Ган предложи да си починат и четиримата седнаха на един скален перваз.
Вивиан впери очи в черната плоча от отсрещната страна на кариерата. Слънцето вече надничаше над дърветата зад тях и лъчите му осветяваха монолита.
— Вижте! — възкликна тя и посочи.
Всички погледнаха шестметровата плоча и видяха, че върху нея е издялан кръст.
— Тя е! — каза фотографката. — Близо сме.
Тримата се изправиха. Меркадо обаче остана седнал, вторачен в кръста.
— Хайде, Хенри — подкани го Вивиан. — Почти стигнахме.
Той кимна, стана и за пръв път от няколко дни се усмихна.
Продължиха надолу и тръгнаха по неравното скално дъно, покрито с преплетена растителност.
— Ако се съди по вида на това място, предполагам, че е изоставено много отдавна — каза полковникът.
Пърсел се зачуди дали манастирът е построен с материал от тази кариера. Трябваше да е така. Или пък отново правеха онова, в което толкова много ги биваше — основаваха теориите си върху грешни догадки, тълкуваха свидетелствата невярно и нагаждаха указанията според собствените си хипотези? Този път може и да не се заблуждаваха. Някъде дълбоко в душата си Франк чувстваше, че са на прага на черния манастир.
Стигнаха отсрещната страна на кариерата и започнаха да се изкачват по склона. Не беше трудно, но всички осъзнаха, че са по-изнемощели, отколкото си мислеха.
Изправиха се пред черния монолит. Кръстът бе изсечен дълбоко в плочата. Не беше латински кръст, забеляза Пърсел, а коптски.
По ръба на кариерата лъщяха места, от които наскоро бе отцепван камък — доказателство, че тук продължават да идват хора.
— Предполагам, че монасите взимат материал за фигурките си оттук — каза Ган.
— По-добре е, отколкото да отцепват парчета от стените на манастира — съгласи се Франк.
— Елате да видите — повика ги Меркадо, който стоеше на няколко крачки от тях.
Те отидоха при него. По земята имаше останки от огън, пилешки кости и яйчени черупки.
— Фалашите сигурно са се срещали с монасите тук и са лагерували преди на другата сутрин да се отправят обратно към Шоан — каза полковникът.
Всички се съгласиха с това заключение.
— Селото трябва да е на един ден път — прибави Пърсел. — А на нас ни отне пет.
— Просто сме избрали дългия маршрут — отвърна сър Едмънд. — Явно има кратък и пряк път. Ще го намерим.
— Аха. Засега обаче можем да приемем, че черният манастир е на еднодневен преход от мястото на срещата.