— Само че в каква посока? — попита Меркадо.
— Сигурно не е на изток, към Шоан — каза Ган. — Значи е на север или юг, или пък още по̀ на запад.
Вивиан — беше се отдалечила на няколко крачки — извика:
— На запад.
Отидоха до фотографката. Непосредствено около кариерата нямаше много дървета и по голата земя се въргаляха камънаци от стотиците години добив на обсидиан, но по-нататък започваше гъста джунгла. На трийсетина метра на запад, накъдето гледаше Вивиан, се издигаше изсъхнал кедър. Могъщият дънер на устойчивото на гниене дърво беше станал сребристосив и всичките му клони бяха опадали или отсечени — освен два, разперени като ръце успоредно на земята, които му придаваха вид на грамаден кръст.
— Дървото — заяви тя.
Пърсел впери поглед в огромния кедър, който сигурно бе тук от векове.
Ган и Меркадо също се взираха в него. После полковникът погледна назад към монолита и каза:
— Май имаме две точки, които ни дават права линия.
Франк извади компаса и застанал с гръб към обсидиановата плоча и с лице към дървото, определи посоката.
— Няколко градуса на север от магнитния запад.
— Сега остава да открием потока — каза Вивиан.
— Това сигурно ще е най-лесното, което сме правили тази седмица — подметна Пърсел. — Приготви шампанското, Хенри.
Меркадо се усмихна.
Франк прегърна Вивиан, после тя прегърна Хенри и полковник Ган. Мъжете си стиснаха ръцете.
Духът им се повиши и всички забравиха умората.
На трийсетина метра на север имаше някаква ниска постройка от черен камък. Около нея цъфтяха храсти, а над нея бяха надвиснали клоните на висок евкалипт.
— Къщичката на гадния надзирател, басирам се — заяви Франк.
Тръгнаха натам и когато стигнаха на няколко метра от нея, от сенките на отворения вход изведнъж се появи някакъв мъж и бързо излезе навън, последван от втори и след това от още трима.
Франк преброи общо петима, облечени в маскировъчни униформи и въоръжени с АК-47, насочени срещу тях.
Вивиан нададе сподавен вик и се вкопчи в ръката му.
Единият от войниците извика нещо на амхарски и всички завъртяха автоматите си към Ган, закрещяха и му засочиха да хвърли узито.
Той се поколеба и първият войник изстреля оглушителен откос над главата му.
Полковникът пусна узито на земята.
Вивиан се притисна към Франк.
От сумрачната вътрешност на постройката излезе още един човек.
Утринните лъчи осветиха лицето на генерал Гетачу. Водеше — всъщност почти влачеше — княгиня Мириам.
Блъсна я на земята, погледна Пърсел, Меркадо, Ган и Вивиан и каза:
— Очаквах ви.
53.
Франк Пърсел си пое дъх и се опита да анализира ситуацията — която всъщност не се нуждаеше от много анализ.
Умът му регистрира наличието на петима войници. Хюито побираше седем души. Следователно, ако Гетачу и Мириам бяха дошли тук с хеликоптер, нямаше повече войници — освен ако имаше.
Генералът имаше пистолет на кръста, но не го беше извадил.
Франк хвърли поглед към узито, което лежеше само на около метър и половина от него, между него и сър Едмънд. Дали беше на предпазител? Сигурно. Можеше ли да го вдигне, преди да бъде разкъсан от калашниците? Особено след като Вивиан бе притиснала глава към гърдите му? Едва ли.
Погледна Меркадо и видя, че очите му са пълни със сълзи. Ган се взираше в Мириам, която лежеше по очи на земята в краката на Гетачу. Носеше бяла шама, разкъсана и покрита с кървави петна.
— Полковник Ган май не се радва да види своята княгиня — отбеляза генералът.
Знаеше, че няма да дочака отговор от англичанина, затова продължи:
— Отбих се за малко в Шоан, за да поднеса почитанията си на моята княгиня, преди да я отведат хората от ООН.
Погледна сър Едмънд, после Франк.
— И какво заварвам там? Заварвам изгорен самолет. Вашият самолет, господин Пърсел. Същият самолет, който изстрелял ракета по моя хеликоптер, както ми съобщи пилотът по радиостанцията. И сега хеликоптера го няма и го смятаме за унищожен с всички на борда. Според правилата на военния съд вие ще бъдете разстрелян. До пет минути.
Франк усещаше тежестта на револвера в джоба на сафарито си. Беше сигурен, че може да го извади и да застреля Гетачу, преди петимата войници да повалят всички с автоматите. Поне щяха да загинат с мисълта, че Гетачу е мъртъв.
Генералът запали цигара и продължи очевидно репетираната си реч:
— Когато бяхте в лагера ми, господин Пърсел, ви обещах, че преди да ви разстрелям, ще ви дам цигара. За съжаление обаче ще се наложи да наруша това обещание. В замяна ви обещавам светкавичен куршум в мозъка.
Пърсел даде същото обещание на Гетачу — наум.