— Та значи селяните от Шоан са оказали помощ на убиец — продължи генералът. — Освен това ми признаха, че господин Меркадо и госпожица Смит са слезли от същия самолет и че княгинята е дала подслон на всички. Затова господин Меркадо ще сподели съдбата на господин Пърсел, а госпожица Смит… — Той ѝ се усмихна. — Госпожица Смит, Вивиан, ще стане моя за известно време. После ще я дам на войниците си. — Каза нещо на своите хора на амхарски и те се разсмяха.
Вивиан вече трепереше и Франк я притисна към себе си.
Ган се взираше в Мириам, но каза на Гетачу:
— Какво сте направили в Шоан?
— О! Вие сте можели да говорите?! Според вас какво съм направил?
— Ще увиснете на бесилото за това.
— За какво? Защото гала са нападнали селото и са избили всички, след което са го опожарили ли? Какво общо има това с мен?
— Копеле!
— Да, да, полковник Ган. Гетачу е копеле. А вие сте благородник. Благороден наемник. Човек, който се продава, за да убива. Проститутките от Сейнт Джордж Скуеър взимат по-малко и ги бива повече в работата им от вас.
Сър Едмънд прониза с очи етиопския генерал.
— Вие сте най-некадърният командир, когото съм срещал.
— Не ме предизвиквайте да ви пръсна черепа. Приготвил съм ви да видите нещо специално, преди да умрете. — Погледна проснатата в краката му Мириам и я срита.
Княгинята изпъшка, но остана да лежи по очи.
Ган пристъпи към нея, ала войниците насочиха автоматите си към него и той спря.
— Когато бях млад и тази княгиня стана жена, на около четиринайсет, струва ми се, започнах да си мисля за нея по този начин — информира ги генералът. — Микаел Гетачу, син на тъкач, който работеше при техни височества. Признах на баща си, че желая княгинята, и той ме наби, естествено. Но ако сега беше жив, щях да му кажа: „Виждаш ли? Аз получих своята княгиня“. — Гетачу пъхна носа на кубинката си под шамата на Мириам и я повдигна така, че да се види голото ѝ дупе.
Пак каза нещо на войниците и те пак се разсмяха.
— Сега поне всички притежаваме тази жена — каза генералът. Гледаше Ган в очите.
Сър Едмънд си пое дъх и Пърсел разбра, че се кани да се хвърли към узито, и го спря.
— Недейте.
Ган отново си пое дъх и изпъна гръб, сякаш е на парад.
— Вие не сте войник — каза на Гетачу. — Вие сте скот.
— Не ме предизвиквайте. Ще умрете, когато и както искам аз. И ще ви кажа как ще умрете — разпънат на кръст, и ще гледате как се забавлявам с вашата възлюбена.
Генералът се обърна към Вивиан.
— А може да се позабавлявам и с двете. Да. Мисля, че ще ми хареса да гледам как госпожица Пърсел и княгинята се радват на взаимната си близост.
Цялата разтреперана, Вивиан продължаваше да се притиска към Пърсел.
Гетачу се обърна към Меркадо, който стоеше със затворени очи и сведена глава, и го попита:
— Сега ще ми обещаете ли да напишете хубави неща за мен?
Меркадо мълчеше.
— На вас говоря! — повиши глас генералът. — Погледнете ме!
Меркадо вдигна глава и го погледна.
— Ще пощадя живота ви, господин Меркадо. Ще направим интервютата и вие ще напишете добри думи за генерал Гетачу, човек от народа. Нали?
Хенри се вторачи в него.
— Еби си майката!
— Какво?! — викна Гетачу.
— Еби си майката! — повтори Меркадо.
Генералът посегна към пистолета си.
— Какво казахте, господин Меркадо?
Хенри му отвърна нещо на амхарски. Смаяни, петимата войници завъртяха автоматите си към него.
Гетачу им даде знак да не стрелят.
— Готвех ви бърза смърт, понеже нямате никакво значение за мен. Сега обаче ще променя намеренията си.
Може би спомнил си реакцията на Ган в шатрата на Гетачу, Меркадо му обърна гръб.
Генералът се вторачи в гърба му, после изсумтя и като че ли се успокои.
— Значи на това място се срещат и обменят стоки фалашите и монасите — каза и отново се огледа. — Съобщиха ми, че това е продължило стотици години, което е чудесно. Научих за тази история и ми се прииска да видя мястото лично. А сега научавам, че всичко е приключило, защото фалашите са заминали. Затова дойдох да донеса храна на монасите и ги очаквах — както и вас. Надявах се да дойдете. — Кимна към Мириам. — Тя е упорита жена, полковник. Обаче ми разкри къде е мястото. На мен, а не на вас, струва ми се, иначе щяхте да пристигнете много по-рано. Чакам ви вече шест дни и бях изгубил надежда. Но княгинята беше така любезна да ме забавлява.
Пърсел отново си помисли, че Ган ще се хвърли към узито. Знаеше, че Гетачу нарочно е оставил оръжието близо до полковника, за да го измъчва още повече. И наистина, генералът попита:
— Защо никой от вас не вдигне този автомат, а? Не е ли по-добре да умрете смело? Заповядайте. Покажете ми колко сте храбри.