Меркадо кимна.
Старецът се закашля и изхрачи кръв.
— Зад стените на манастира имаше красиви сгради от черен камък, заобиколени от тучни градини и езерца с фонтани. Войниците се зарадваха и започнаха да ми задават въпроси, на които не можех да отговоря. Обаче обясних на сержанта, Джовани, за монасите и той нареди всички да държат оръжията си в готовност. Започнахме да викаме, но чухме само ехото на собствените си гласове. После видяхме наблизо дъсчено стълбище, което водеше надолу. Тръгнахме по него предпазливо като разузнавателен дозор. Пак започнахме да викаме, но от ехото на гласовете ни се стреснахме още повече и престанахме. Тихо отидохме при централната сграда… Беше черква. Портата беше обкована с полирано сребро и слънчевите отблясъци ни заслепиха. По среброто имаше раннохристиянски знаци — риби, агнета, палми. Влязохме. Покривът бе направен от нещо като стъкло, но не беше стъклен. Може би беше от алабастър, който пропускаше светлината, и черквата се къпеше в светлина, от която ми се зави свят и очите ми засмъдяха. Никога не бях виждал такова нещо и съм убеден, че няма друга такава черква, даже в Рим.
Облегна глава на стената и затвори очи.
Пърсел, Меркадо и Вивиан го наблюдаваха внимателно.
— Правилно ли постъпваме? — попита възрастният кореспондент. — Не го ли убиваме?
— Според мен той се е примирил със смъртта си, така че и ние трябва да я приемем — отвърна Пърсел.
Вивиан се съгласи с него.
— Той иска светът да узнае неговата история… и съдбата му.
— В това най-много ни бива — каза Пърсел. — Смятам, че трябва да го събудим.
Меркадо се поколеба, после хвана свещеника за рамото и леко го разтърси.
Старецът бавно вдигна клепачи.
— Сега ви виждам и тримата. Тази жена е много красива. Не би трябвало да е толкова неприлично облечена.
— Жените в наше време правят каквото си искат, отче — осведоми го Пърсел, но никой не преведе думите му.
Отец Армано дълбоко си пое дъх.
— Вече сме към края, слушайте внимателно. — Притисна треперещите си ръце към очите си. — Излязохме от черквата със странната светлина и влязохме в съседната сграда. Стори ни се по-просторна, обаче сигурно изглеждаше така заради сумрака. Имаше много колони. Вървяхме в тъмнината и войниците бяха свалили каските си, защото се намирахме в храм, но не бяха преметнали пушките си на рамо, държаха ги в готовност. Макар да се оказа, че е било безсмислено. Изведнъж иззад колоните се появиха монаси. Случи се за секунди. Всички бяхме повалени с тояги на пода и никой не успя да стреля…
Свещеникът видимо отпадаше, но беше решен да продължи, така че заговори по-бързо.
— На моята каска имаше кръст, както беше по устав. Сигурно това ме е спасило. Защото не я бях свалил — нали не съм длъжен да свалям шапка в храм. Разбирате ли? Така че стоманата пое удара и Бог ме спаси. Монасите ме вдигнаха и ме завлякоха в една килия.
Старецът изведнъж се напрегна и пребледня. Стисна беззъбите си венци, докато болката го отпусне, а после занарежда на латински „Отче наш“. След като довърши молитвата, продължи разказа си.
— В монашеска килия… не затворническа… грижеха се за мен… двама-трима коптски монаси знаеха италиански… затова им казах… казах им: „Дошъл съм да видя светинята“… и един от тях отговори: „Щом си дошъл за това, ще я видиш“. Но ме предупреди: „Онези, които я видят, не бива никога да говорят за нея“. Съгласих се, макар да не разбирах, че с това подпечатвам собствената си съдба…
— Струва ми се, че го е разбирал — отбеляза Пърсел, след като Вивиан преведе.
И отец Армано наистина прибави:
— А може и да съм го разбирал… въпреки че когато видях светинята, всичко друго изгуби значение…
— Какво видяхте, отец Армано? — попита Меркадо. — Какво ви показаха?
Свещеникът помълча, после отвърна:
— Заведоха ме при нея и я видях… беше онова, за което се говореше в писмото… паднах на колене и започнах да се моля, и монасите се молеха с мен… и болката от удара в главата ми изчезна… и в душата ми се възцари покой.
Усмихна се и затвори очи, сякаш отново преживяваше обзелото го преди толкова години състояние. Тялото му потрепери и се отпусна неподвижно.
Меркадо постави длан върху сърцето му, Пърсел потърси пулс. Двамата се спогледаха.
— Мъртъв е — каза Меркадо.
Изчакаха да се съмне, за да го погребат.
Вивиан бе до свещеника. Държеше го за ръката, която още беше топла. Усети нещо — пръстите му стиснаха нейните.
— Хенри!
— Да?
— Той… ми стиска ръката!
— Вкочанява се. Пусни го, Вивиан.
Тя се опита да измъкне пръстите си от ръката на свещеника, но не успя. Притисна буза към челото му — то още пареше от треската.