Выбрать главу

Той се обърна към спътниците си.

— Отиваме в черния манастир. При Светия Граал.

54.

Пърсел взе узито и даде револвера на Вивиан, а Хенри се въоръжи с един от калашниците. Нарамиха раниците и излязоха от обсидиановата кариера, спуснаха се по склона към грамадния кедър и продължиха към стената от тропическа растителност пред тях.

Известно време мълчаха, после Меркадо попита:

— Взе ли храна от войниците, Франк?

— Не.

— Трябва да се върнем.

— Постави ръката си в десницата Божия, Хенри. Нали затова сме тук.

Меркадо помълча, после каза:

— Да… ще го направя.

— Сега всички сме в Божиите ръце — заяви Вивиан.

Пърсел нямаше нужда от компаса, за да знае, че вървят право на запад — кедърът и монолитът зад него му показваха посоката.

На земята пред дърветата имаше изтъркана черна плоча, а зад нея започваше пътека. Минаха през черния праг и навлязоха в джунглата. Над главите им надвисваха клони и лиани, които веднага спряха слънчевата светлина.

Теренът плавно се спускаше и дърветата ставаха по-високи, короните им — по-гъсти. След известно време Франк забеляза, че почвата е мека и влажна, сякаш наближаваха блато или мочурище.

Пътеката вече не се ограничаваше от стени от растителност, но можеше да се различи, ако човек погледнеше напред и видеше разликата между отъпканата и околната пръст.

— Къде е потокът? — попита Меркадо.

Никой не му отговори.

Почвата определено стана мочурлива и Пърсел забелязваше промени в джунглата. Започнаха да се появяват огромни бананови палми, блатни кедри и кипариси, каквито си спомняше от тресавищата в Югоизточна Азия.

Склонът ставаше по-стръмен и Франк предположи, че са в речния басейн, който беше видял от въздуха и на картата, но който не се бяха сетили да включат сред вероятните местонахождения на черния манастир.

Всъщност те се бяха… бяха се вкопчили в отец Армано и неговия разказ, а свещеникът им беше дал информация, но не и факти. Бе им казал само толкова, колкото да ги прати по пътя, ала недостатъчно, за да стигнат до края му. Трябваше да го направят сами. И ако наистина бяха избрани, бяха на верния път.

Теренът изглеждаше измамно приятен, но от двете страни на изчезващата пътека вече проблясваха водни площи, обрасли с блатна папрат. Издигаха се облаци блатни газове, въздухът ставаше все по-зловонен. От клоните на дърветата висяха бради от сивкав мъх, имаше много гнили дънери и по съчките, осейващи влажната почва, пълзяха блатни растения. Големи безмълвни черни птици бяха накацали по голите клони и сякаш ги следяха. Направи му впечатление, че блатото е много по-тихо от джунглата и почти не се чуват звуци на насекоми и птици. Обзе го лошо предчувствие, ала той не каза нищо на другите.

Вече вървяха през истинско тресавище и Франк се чудеше дали е проходимо. Чудеше се и дали се движат в правилната посока. Пътеката беше изчезнала напълно, но сред мочурището се виждаше лъкатушеща ивица по-висок терен. Обувките им потъваха в калта и Вивиан се събу боса. Пърсел и Меркадо последваха примера ѝ.

Тя най-после забеляза, че Франк има кръв по крачола, и попита:

— Ранен ли си?

— Нищо ми няма.

— Дай да видя.

— Вече видях.

Вивиан настоя да спрат и Пърсел седна на един дънер, а Вивиан коленичи в калта, изпъна крака му и разгледа раната.

— Наистина не е сериозно — каза той.

Тя извади шишенце йод и намаза раната, после седна до него на дънера.

Огледаха се. И без да го казват, знаеха, че отец Армано изобщо не бе споменал за блато.

— Седни, Хенри — каза тя на Меркадо.

Възрастният репортер бавно седна на дънера и сбърчи лице от болка.

— Струва ми се, че оставих в теб едно парче метал — осведоми го Франк.

— Правилно ти се струва.

Тримата се усмихнаха, ала уморено и принудено. Шокът и ужасът от случилото се им идваше прекалено и сега бе моментът да кажат нещо.

— Едмънд Ган беше много смел човек — рече Пърсел.

— Той беше войник и джентълмен… благородник — прибави Меркадо.

— Убедена съм, че сега са заедно с Мириам — допълни Вивиан.

— Така е — съгласи се Хенри.

Вивиан прегърна Франк и го притегли към себе си.

— И ти си много смел човек, Франк Пърсел. — Обърна се към Хенри. — Когато избухна гранатата, той се хвърли върху мен.

Меркадо кимна.

Вивиан постави ръка на рамото му.

— Какво каза на амхарски на Гетачу?

— Обичайното: че майка му е сифилистична проститутка и е трябвало да го удуши при раждането му.