— Малко грубо, Хенри — усмихна се тя.
— Надявам се, че Гетачу вече се пържи в ада.
Известно време никой не каза нищо, после Меркадо я попита:
— Още ли носиш черепа на отец Армано?
— Да.
— Е, ще го занесем там, където искаше той. — Хенри се изправи. — Готови ли сте?
Вивиан и Пърсел станаха и тя ги увери:
— Потокът е пред нас.
И те продължиха нататък.
Теренът постепенно се издигна и тресавището отново се превърна в джунгла. Пред тях се появи отъпкан път.
Вивиан рязко спря и се заслуша, но нито Пърсел, нито Меркадо чуха нещо.
— Какво има? — попита Хенри.
— Вода. — Тя тръгна надясно и двамата мъже я последваха.
По склона течеше поточе, задръстено с водни лилии и лиани. Ручей от хълмовете, разбра Франк, който се вливаше в блатото.
Вивиан клекна и потопи дланта си в течащата вода. После се обърна към Пърсел и Меркадо и безмълвно ги подкани да направят същото.
Те клекнаха до нея и оставиха водата да тече през пръстите им.
— Това е потокът — каза Вивиан. — Покрай него ли да тръгнем? Или по пътеката?
Франк си помисли, че пътеката и потокът са успоредни, ала можеше да се отклонят в различни посоки.
— Ruscello — каза Меркадо. — Той го повтори два пъти. Il Ruscello. Потокът.
Вивиан кимна и се изправи. Все още боси, тримата заедно нагазиха в прохладната плитка вода и тръгнаха срещу течението.
И без да си поглежда часовника, Пърсел знаеше, че вече вървят около пет часа и наближава пладне — половин ден път от мястото на срещата между монасите и фалашите. И се движеха главно на запад, въпреки лъкатушещата в блатото пътека. Изглеждаше съвсем просто, след като вече си го направил, и той се опита да си представи отец Армано по време на патрула със сержанта Джовани. Разбира се, свещеникът и войниците не бяха знаели, че при черната скала се срещат копти и юдеи. После Джовани отвел хората си при огромния кедър и оттам през джунглата и блатото до потока, ориентири, които бил открил случайно по време на предишно разузнаване. И отново стигнали до черния манастир — само че този път влезли вътре с тръстиковия кош и оттам излязъл жив само отец Армано.
И когато раните му заздравели — по естествен път или с вяра, — свещеникът бил предаден на роялистките войници, които го повели по същия или по друг път до неговия затвор в крепостта, и той останал там близо четирийсет години. И го крепяло онова, което видял в манастира, не само през всички онези десетилетия в килията, но и по обратния път към мястото, където преживял нещо толкова забележително — или чудотворно, — че трябвало да се върне там, въпреки че умирал. Така и не стигнал, ала се добрал чак до руините на балнеокурорта, който още не съществувал предишния път, когато отец Армано минал оттам. И на това място заварил трима души, които също търсели нещо. Търсели войната. И той ги попитал… или по-точно, попитал Вивиан: Dov’ѐ la strada? Къде е пътят?
Къде е пътят, наистина? Има много пътища.
Джунглата се сгъсти и потокът стана по-тесен. От възвишенията се спускаха други поточета и се вливаха в него. Имаше още палмови горички. Никой от тримата не се съмняваше, че наближават черния манастир. Беше само въпрос на часове или дни, но той бе някъде тук, все още скрит от човешки очи, все още недружелюбен към гости, и все пак готов да ги приеме с направения от тръстика кош.
Слънцето залязваше и малкото светлина помръкваше. Трудно виждаха и на десет метра пред себе си, ала потокът ги водеше.
Джунглата някак се промени, при това не само заради сумрака. Пърсел забеляза финикови палми, хлебни дървета и други, с месести плодове. Черни африкански теменужки покриваха земята, за която някой явно се грижеше — тропическа градина, каквито беше виждал в Югоизточна Азия, едва различима от дивата джунгла.
— Манастирът е точно пред нас — каза Франк.
— Знам — отвърна Вивиан, която вървеше първа.
Потокът рязко зави надясно и те го последваха за кратко, а после Вивиан излезе от водата и мина между две високи палми.
Пърсел и Меркадо я последваха.
Над шестметров бамбуков гъсталак на десетина метра от тях се издигаше черна стена.
Вивиан вдигна поглед към лъскавия камък и каза простичко:
— Стигнахме.
55.
Пърсел не си беше представял как изглежда стената. Сега видя, че черните камъни са с големината и формата на тухли, иззидани без спойка на височина дванайсетина метра — колкото четириетажна сграда.
Слънцето почти залязваше и източната страна на манастира, където се намираха, тънеше в мрак, но стената лъщеше и бамбуковия гъсталак и палмите наоколо сякаш се отразяваха в камъка.
Явно никой от спътниците не знаеше какво да направи или да каже, ала и тримата разбираха, помисли си Франк, че довелият ги тук път е бил обсипан с предателства и смърт — но и с прояви на смелост и обич, както и със спомени, които щяха да останат до края на живота им, колкото и къс или дълъг да беше.