Выбрать главу

Фотографката пусна ръцете на двамата мъже, пристъпи към масата и се втренчи в чашата. Меркадо също направи крачка напред, наведе се и каза:

— Пълна е.

— Прекрасна е — ахна Вивиан и се обърна към Пърсел. — Франк?

Той не откъсваше поглед от мястото, в което бяха вперени очите на двамата му спътници, ала мълчеше.

— Франк? — загрижено повтори Вивиан. — Не я ли виждаш?

Пърсел не отговори.

— Как така не я виждаш? — учуди се Меркадо.

— Там няма нищо — каза Франк.

Вивиан пак го погледна, после се обърна към мястото между свещите.

— Франк… усещаш ли я?

— Не… не виждам нищо, Вивиан. — Той я погледна, после погледна и Меркадо; разбираше, че двамата имат една и съща халюцинация.

По лицето на Вивиан потекоха сълзи.

— Франк… трябва да я видиш. Как така не можеш?…

Пърсел се приближи към масата и протегна ръка между свещите, ала там нямаше нищо.

— Чашата ли искаш да видиш, или искаш да докажеш правотата си? — попита го Вивиан.

Франк просто стоеше и мълчеше; не знаеше какво да каже или да направи.

— Искам да я видя и да повярвам в нея — промълви накрая.

Меркадо отвори раницата на Вивиан, извади черепа и бързо го разви.

— Какво правиш, Хенри? — попита Пърсел.

— Върнахме отец Армано у дома — отвърна Вивиан.

— Не, приберете го!

Ала Хенри вече беше поставил черепа на масата — в средата, срещу стола и чашата на Христос.

Франк дълбоко си пое дъх, пресегна се към черепа и усети, че нещо капва на ръката му. После пак. Той я погледна. На светлината на свещите на ръката му лъщяха две червени капки.

Пърсел се втренчи в червените капки, които потекоха към китката му. После отново погледна масата — и там стоеше малък бронзов бокал, който досега не беше видял.

— Виждам го — каза той на двамата си спътници, без да откъсва очи от него, за да е сигурен, че е там.

Вдигна ръката си към Вивиан и Меркадо и фотографката се усмихна.

— Нито за миг не съм се съмнявал в теб — също усмихнат му каза Хенри. — Просто трябваше да повярваш в душата си в нещо, което в сърцето си вече знаеш.

Пърсел кимна.

Тримата вдигнаха глави и видяха висящото във въздуха копие, и докато се взираха в него, на върха му се образува червена капка и падна в чашата.

В този момент чуха зад себе си стъпки и се обърнаха. Измежду колоните в тъмната галерия се появяваха фигури, идваха към тях. Мъже в монашески раса с качулки. Вървяха по двойки, после се разделиха от двете страни и застанаха в редица зад тях, ала сякаш не ги забелязаха, въпреки че бяха само на няколко крачки.

Монасите коленичиха пред дългата маса, сведоха глави и се отдадоха на безмълвна молитва.

Вивиан хвана Пърсел и Меркадо за ръце и ги завъртя към масата. Тримата също коленичиха. Фотографката пак стисна ръцете им и те склониха глави.

— Изминахме дълъг път и не се боим — промълви тя.

Пърсел не знаеше дали говори на него, на монасите или на Бог. Но вече не усещаше и онази боязън, която беше изпитал при появата на монасите. Стисна ръката на Вивиан.

— Няма от какво да се боим.

— Нали ти казвах, Франк, ние сме избрани — каза Меркадо.

— Вече можем да се приберем у дома — заяви Вивиан.

Пърсел кимна. Беше готов за това завръщане.

Част V

Рим, февруари

Всяко скитане накрая свършва в ласки и любов!

Уилям Шекспир, „Дванайсета нощ“19

56.

Франк Пърсел седна на една пейка и запали цигара. От Джаниколо, хълма на Янус, духаше леден вятър и ватиканските градини почти пустееха в този студен и облачен февруарски следобед.

Скоро трябваше да напусне Рим, но преди това искаше да се види с Вивиан и Хенри.

Меркадо предложи да вечерят в „Етиопия“, ала Пърсел предпочете парка на Ватикана, след като Хенри си тръгнеше от работа. Срещата трябваше да е кратка, приятна и безалкохолна.

Беше 17:30 и Меркадо закъсняваше, както винаги, но Франк видя Вивиан да се приближава по алеята. Тя също го видя, усмихна се, махна му с ръка и ускори ход.

Пърсел се изправи и двамата се поколебаха за миг, после се прегърнаха и размениха почти въздушна целувка.

— Пазя ти място — каза ѝ той.

Тя се усмихна и седна. Франк се настани в другия край на пейката и угаси цигарата.

— Ще дадеш ли една и на мен?

— Не бива да пушиш. — Въпреки това ѝ подаде пакета марлборо и Вивиан си взе цигара. Той се наведе към нея и драсна клечка кибрит. Вятърът разлюля пламъчето.

Тя дръпна и издиша облак дим и пара.

— Студено е.

— Идва пролет.

Известно време помълчаха, после им хрумна, че може никога повече да не останат сами на градинска пейка или където и да е другаде.

вернуться

19

Превод В. Петров. — Б.пр.