— Той има нужда от мен — каза Вивиан.
Пърсел не отговори.
— А ти нямаш.
— Този разговор май вече сме го водили.
— Ако променя решението си, може ли да се върна?
Уж трябваше да се държи твърдо и да отговори отрицателно, но той отвърна:
— Да.
— Само че ти вече няма да си свободен.
Той отново не отговори.
— Може ли да останем приятели?
— Не ще и питане.
Пак замълчаха и Франк се вторачи в сумрачния ветровит парк на Етиопския колеж.
Вивиан проследи погледа му.
— Още не съм проявила снимките. Ще напишеш ли за… нашето търсене?
Той си помисли, че не е нужно светът да научава онова, което знаят те тримата. Това нямаше да е добре и за монасите.
— Смятам, че всички трябва да затворим етиопския си роман и да продължим нататък.
Тя кимна.
— Това ще е нашата прекрасна и тъжна тайна.
— Точно така.
— Ще се върнеш ли някога там?
— Ако открия добра фотографка.
Вивиан се засмя.
— Каква е перспективата да си намериш работа?
— Сигурно по-оптимистична от твоята.
Тя се усмихна.
— Търся нещо в Щатите. — Пърсел замълча за миг. — Отдавна не съм си бил у дома.
— Съобщи ми как да поддържам връзка с теб.
— Непременно. — Той си погледна часовника. — В последния момент трябва да е пристигнала важна новина за Юбилейната година.
Вивиан отново се усмихна.
— Защо не дойдеш да вечеряш с нас?
— Благодаря, но наистина имам среща.
— Колко ще останеш в Рим?
— Утре заминавам.
Тя го погледна.
— Отивам в Лондон да се срещна с роднините на полковник Ган. Той има бивша съпруга, която го обича, и две големи деца.
— Много мило от твоя страна.
— Британското посолство още не разполага с информация за тялото му.
— Той е в рая, Франк.
— Така е. Хенри предаде ли черепа на когото трябва?
— Да. Навярно бихме могли да се срещнем в Берини.
Пърсел не знаеше кого има предвид — тях двамата или тях тримата.
— Ще ти съобщя, когато тръгна за там.
— Мога да съм ти преводачка.
Той ѝ се усмихна. Двамата отново помълчаха, после Франк попита:
— Кажи ми пак защо ни пуснаха да си вървим?
— Защото знаеха, че сме избрани.
— Отец Армано също е бил, а е прекарал четирийсет години в затвора.
— Не знам… тогава е имало война…
— И сега има.
— Фалашите бяха напуснали Шоан и монасите са щели да напуснат черния манастир заедно с Граала.
— Ясно. — Обяснението не се свеждаше само до това, че монасите са ги смятали за избрани.
Той отново насочи вниманието си към Етиопския колеж, в който тъкмо влизаха група духовници, и се замисли за черния манастир, вече изоставен от своите обитатели. Монасите бяха натоварили десетина магарешки каручки и сигурно бяха взели със себе си Светия Граал и копието на Лонгин, макар Вивиан, кой знае защо, да бе останала с впечатлението, че копието е призрачно и се явява там, където е Граалът.
Така или иначе, монасите взеха тримата със себе си и когато стигнаха при манастира „Тана Киркос“ на езерото Тана, качиха неканените си гости на малка лодка с двама гребци, които ги откараха до Сини Нил. Там гребците слязоха и лодката продължи по бързото течение на реката. Пърсел я управляваше и те влязоха на суданска територия. Американското посолство в Хартум съдейства на тримата репортери бежанци да се качат на самолет за Кайро.
Франк реши да остане няколко дни в египетската столица, за да се отбие в апартамента си и да се срещне с някои хора от бюрото на Асошиейтед Прес. Хенри и Вивиан заминаха за Рим. И когато ги настигна в Италия, той установи, макар и без особена изненада, че са се настанили заедно в „Екселсиор“.
Както си мислеше и както винаги беше знаел, Хенри и Вивиан повече си подхождаха един за друг. Ала повече не означава по-добре и въпреки че беше ядосан и наскърбен, той също мислеше за Вивиан. Все още харесваше Меркадо, но не колкото се харесваше по-възрастният му колега. И щеше да го сподели с Вивиан, чисто по приятелски, но тя можеше да си помисли, че се държи като ревнив бивш любовник. Затова сега нямаше да ѝ каже нищо.
— Все ми се иска да те попитам: за какво всъщност бяхме избрани? — наруши мълчанието Пърсел.
— Мислила съм за това. Струва ми се, че бяхме избрани да придадем смисъл на живота на отец Армано. Бог го е благословил и го е пратил при нас, за да умре в мир.
— Добре де, но защо тъкмо ние?
Тя му се усмихна.
— Сигурно защото в нас има нещо специално.
— Определено имаше — ние бяхме единствените в целия район.
— Не почвай пак с този цинизъм. Как може да си циничен след онова, което видя?
— Не съм сигурен какво съм видял.
— Аз съм сигурна.