— Хенри… той е жив!
— Не…
Изведнъж свещеникът отвори очи и ги впери в слънчевата светлина, нахлуваща през срутения таван.
Пърсел бързо му даде вода и тримата клекнаха около него.
— Можете ли да говорите, отче? — попита Меркадо.
Свещеникът кимна и произнесе с немощен глас:
— Видях… блестеше силно. Беше слънцето в Берини. Прибрах се у дома… беше невероятно красиво…
Никой не каза нищо.
— Сестра ми Ана… идете при нея и ѝ разкажете. Тя иска да го чуе от вас.
— Ще отидем — обеща Меркадо.
Старецът кимна отново, после явно си спомни какво трябва да им каже и облиза напуканите си устни.
— И тогава… ме отведоха в джунглата и ме предадоха на войници от императорската войска. Помислих, че ме освобождават… че може би ме разменят за етиопски пленници, взети от нашата армия… обаче ме заведоха при един тамошен рас, етиопски княз, казваше се Теодрос, който командваше малък гарнизон в джунглата… — Отец Армано млъкна и се замисли, след това продължи: — Това се случи преди почти четирийсет години. И снощи излязох от тази крепост. — Погледна поред Меркадо, Пърсел и Вивиан. — Сега вече знаете и мога да почивам в мир. Трябва да идете в Берини и да им разкажете какво се е случило с Джузепе Армано. Отидете и във Ватикана. Кажете им, че съм открил черния манастир… и че съм видял светинята.
Пърсел реши, че май е пропуснал нещо от разказа или превода, и се обърна към Вивиан, но тя само сви рамене.
— Какво имаше в манастира, отче? — попита Меркадо.
Отец Армано го погледна.
— Няма да го намерите. И не бива да го търсите.
— Какво видяхте?
Свещеникът не му отговори директно.
— От удара с тоягата ми течеше кръв. Каската ме беше предпазила, но въпреки това някак си се бях наранил. Те го допряха до главата ми и болката изчезна, и раната веднага заздравя… и монасите казаха, че съм бил от блажените. От вярващите…
— Може да не е разбрал въпроса ти, Хенри — предположи Пърсел, след като изслуша превода.
Меркадо въздъхна ядосано.
— Франк… — Обърна се към стареца. — Моля ви, кажете ни какво видяхте, отче.
Свещеникът се усмихна.
— Естествено, че искате да знаете какво съм видял. Но то вече е донесло прекалено много страдания. Едновременно е благодатно и прокълнато. Не прокълнато само по себе си, а заради алчността и коварството човешки. Нека остане там, където си е. Предопределено е да е там, докато хората не станат по-добри… Така ми казаха монасите.
— Какво е то? — твърдо настоя Меркадо.
— Коремът ми пари. — Старецът пак помоли за вода. Вивиан му даде и той изпи повече, отколкото трябваше, но никой не го спря. Затвори очи и тихо произнесе: — Светият Граал… свещеният съсъд, който използвал на Тайната вечеря самият Христос… Пълен е с пресвята кръв. Лекува смъртоносни рани и успокоява измъчени души. Ако вярваш. И копието, което римският войник Лонгин забил в тялото на нашия Господ… виси над Граала и от него постоянно капе кръв в съсъда. Аз ги видях и преживях това чудо. — Той погледна Меркадо. — Вярвате ли, Хенри?
Възрастният кореспондент не отговори.
— Ако ги откриете, ще повярвате — с изненадващо ясен глас прибави отец Армано. — Идете в Рим, във Ватикана, и им съобщете какво съм открил, предайте им, че там са на сигурно място. И после забравете какво съм ви разказал. Ще го направите ли?
Тримата мълчаха.
— Идете и в Берини. — Свещеникът ги благослови, каза „Отче наш“ на латински и затвори клепачи.
Слънцето вече жълтееше и птичките, които гнездяха по тавана на просторното фоайе, летяха из разрушените сводове и приветстваха новия изгрев с утринни песни.
Коленичили около стария свещеник, те му говореха, ала той не отвръщаше и след петнайсетина минути спокойно издъхна.
Вивиан се наведе и целуна студеното му чело.
5.
Хенри Меркадо извади от джипа лопата и с Франк Пърсел изнесоха на двора увитото в одеяло тяло на мъртвия свещеник.
Вивиан избра място сред обраслата градина при пресъхналия фонтан и Пърсел изкопа достатъчно дълбок гроб, за да не го разровят чакалите.
Спуснаха тялото в ямата и като се редуваха, я засипаха с червена африканска пръст. Меркадо каза кратка молитва.
Вивиан избърса потното си лице, взе фотоапарата си и снима пресния гроб и развалините наоколо. Бяха се уговорили да не записват нищо за тази среща, в случай че самите те или бележниците им попаднат в лоши ръце, и Пърсел не беше сигурен, че Вивиан трябва да снима, но не я спря.
— Ще ги покажем на близките му — каза тя. — Може да решат да пренесат останките му в Италия.
Пърсел се съмняваше, че след четирийсет години някой от Берини ще прояви такова желание. Но разбира се, имаше такава възможност и беше много мило от страна на Вивиан, че се е сетила за нея.