Бомбардировката раздвижи много неща в ума му. Разбираше, че настъпва краят на неговия затвор — ако не загинеше от някой снаряд, щяха да го убият тъмничарите, защото имаха заповед да го ликвидират, ако не са в състояние да гарантират охраната му в килията. А вече чуваше шумотевицата на бягащите от гарнизона войници. И тъмничарите скоро щяха да отворят тази вечно затворена врата и да изпълнят дълга си. Ала той не изпитваше лоши чувства към тях. Имаха заповед и свещеникът им прощаваше. Всъщност нямаше значение дали ще го убият тъмничарите, или снарядите. Тялото му и без това отслабваше. Той умираше. В страната върлуваше глад и от близо година го хранеха оскъдно. Когато кашляше, белият му дроб издаваше влажно хъркане. Смъртта наближаваше. Във и извън неговата килия.
Най-много съжаляваше, че ще умре в неведение и че в резултат на десетилетията, през които го бяха държали на тъмно, знае по-малко за своя свят и от най-простия селянин. Не съжаляваше, че умира, не изпитваше страх от смъртта, обаче мисълта, че ще умре, без да знае какъв е станал светът в негово отсъствие, го натъжаваше. Но пък неговото призвание не беше от този свят, а от другия, и не би трябвало да има значение какъв е станал светът. И все пак щеше да е хубаво да знае поне малко за делата човешки. Не можеше да не се чуди какво се е случило с неговите приятели, с роднините му, със световните ръководители от неговото време.
Уви се по-плътно в шамата. Слънцето отминаваше прозореца му и от височините започваше да духа студен вятър. Едно гущерче с откъсната опашка тромаво пълзеше по стената до главата му. В настаналата тишина той чуваше войниците навън да обсъждат на амхарски кой да го убие, ако се наложи.
Подобно на безброй други затворени и осъдени хора, на мъченически загиналите светци, онова, което го крепеше в изпитанието му, беше същото, за което го бяха осъдили. А го бяха осъдили за това, че знае една тайна. И мисълта за нея го утешаваше и му даваше сили и той с радост щеше да даде още четирийсет години от живота си, ако ги имаше, разбира се, за да погледне още веднъж онова, което беше видял. Толкова силна вяра имаше. Прекараните в затвора години го натъжаваха, защото това означаваше, че светът още не е научил тайната. Защото иначе нямаше да има причина да го държат сам в тази килия.
Често му се искаше да го бяха убили още тогава и да му спестят тази жива смърт, траеща вече четири десетилетия. Ала той беше свещеник и хората, които го бяха заловили, монасите, както и другите, които го бяха хвърлили в затвора, войниците на императора, бяха коптски християни и затова го бяха пощадили. Но монасите бяха предупредили войниците никога да не разговарят със свещеника, по каквато и да е причина, иначе ще умрат. Монасите също бяха казали на войниците, че трябва да го убият, ако не могат да гарантират охраната и мълчанието му. И сега, помисли си той, този ден със сигурност настъпваше. И това го радваше. Скоро щеше да отиде при своя небесен отец.
Обстрелът се поднови. Той чу взривовете отвъд стените, после мерачът коригира точността си и снарядите започнаха да падат в границите на малката крепост. Грохотът на вторичните експлозии на складираните боеприпаси и гориво заглушиха самите изстрели. Пред прозореца му пищяха ранени. Един снаряд избухна наблизо, разтърси килията и гущерът падна до него. Оглушителните трясъци вцепениха мозъка му и замъглиха всяка друга мисъл, освен за гущерчето, което се опитваше да координира движенията си и се мяташе по разтърсващия се пръстен под. Стана му мъчно за клетото създание. И му хрумна, че войниците може да напуснат гарнизона и да го оставят да умре от жажда и глад.
Поредната ударна вълна отнесе част от гофрирания ламаринен покрив в синкавия здрач. По бузата го парна шрапнел и го накара да извика от болка. Пред желязната врата се разнесоха възбудени крясъци и тя едва забележимо помръдна. Старецът се вторачи в нея. Вратата отново помръдна. Сред рева на развихрилия се навън огнен ад до ушите му стигаха звуците на ръждясалата ѝ неподатливост. Ала четирийсет години бяха много време и вратата не поддаваше. Пак чу викове. После стихнаха. Капакът на дупката под неподдаващата врата на килията бавно се повдигна. Идваха за него. Той притисна библията към гърдите си.
През отвора се запровира висок мършав етиопец — заприлича му на гущерчето. Мъжът се изправи, погледна го и изтегли от колана си извита сабя. Свещеникът различи фините му черти в сумрака. Амхарец от хамитската раса, несъмнено. Орловият нос и високите скули му придаваха почти семитски облик, но късата черна коса и мургавата кожа показваха, че е потомък на Хам. С ятагана и шамата си имаше почти библейски вид и старецът си помисли, че трябва да е тъкмо така, макар че не знаеше защо.