— Аз вече реших — каза Вивиан.
— Не бъди импулсивна — посъветва я Пърсел.
— Не можем да сме сигурни, че след четирийсет години този манастир още съществува, ако изобщо го е имало — рече Меркадо. — Ще се наложи да проучим нещата в Италианската библиотека в Адис Абеба, ще ни трябват топографски карти и така нататък, както и по-добра екипировка…
— Всичко това е хубаво, обаче дайте първо да се махнем от този курорт, преди гала да са дошли тук на баня — отново го прекъсна Пърсел.
Тримата тръгнаха към джипа.
— Как ще намерим щаба на армията? — попита Вивиан.
— Сигурно случайно — отвърна Меркадо. — Просто ще тръгнем към хълмовете и все ще стигнем до бойна част или аванпост. Поупражнявай се в размахване на журналистическата си карта.
Стигнаха до фоайето на хотела и се качиха в колата. Пърсел запали мотора и излезе през портика, после се спусна по стъпалата, по които се бяха качили предишната вечер, продължи през обраслото с треволяци пространство и зави по тесния път в джунглата.
И тримата отлично съзнаваха, че се намират в бойна зона, в която е възможно да се случи всичко, особено нещо лошо. Редовната армия най-вероятно щеше да уважи издадения от временното правителство пропуск. Предишната вечер роялистките сили сигурно бяха претърпели поражение и може и да не бяха в добро настроение. Арестуваният в момента император Хайле Селасие обаче си падаше по Запада и Пърсел смяташе, че роялистите, които бяха християни, ще се отнесат добре към тях, ако първо срещнат техни части. Но с армиите никога не се знаеше. Едно беше сигурно: воините гала щяха да ги убият, без да се замислят за статута им на акредитирани журналисти.
Той се опитваше да се съсредоточи върху лошия път и проблема с избягването на племето гала, но мислите му все се връщаха към свещеника и неговия разказ. Отец Армано беше открил черния манастир, за чието съществуване бяха знаели във Ватикана. Пърсел не се съмняваше в тази част от историята. По-нататък… е, както бе казал Хенри Меркадо, това бяха само средновековни легенди. Търсенето на Светия Граал продължаваше от хиляда години и имаше основателна причина да не го открият — той изобщо не съществуваше. А можеше и да е съществувал за час-два на Тайната вечеря — но го бяха вдигнали заедно с останалите съдове и завинаги го бяха изгубили. Нещо повече, той не притежаваше особени свойства. Този мит беше измислен от разказвачи на приказки, не от историци или теолози. Което не бе попречило да го търсят упорито.
Пърсел се зачуди колко души са прекарали или изгубили живота си в това търсене на нещо, което не съществува. Нямаше представа, но знаеше, че скоро към списъка може да се присъединят още трима идиоти.
6.
Тесният планински път не бе ремонтиран от края на дъждовния сезон. Колкото повече се изкачваха, толкова повече оредяваше джунглата и през праха, който вдигаха след себе си, различаваха развалините на белия балнеокурорт в долината. От червената почва пред тях се издигаха червеникави скални образувания. Нямаше следи от снощното сражение, забеляза Пърсел, но планинските ветрове носеха слаб мирис на барут и разлагаща се плът.
— Защо не се мярка никой? — попита Вивиан.
Пърсел я погледна в огледалото. Бяха свалили брезентовия покрив на джипа, за да ги разпознаят по-лесно като западняци. Фин червеникав прах покриваше черната ѝ коса и високите ѝ скули. Тя носеше широкопола шапка, за да предпази млечнобялата кожа на лицето си от слънцето.
— Те ще видят праха, който вдигаме, преди да ги видим ние — отвърна журналистът.
Меркадо разсеяно зяпаше лъкатушещия път. Мислите му витаеха другаде. След като го бяха освободили от руския лагер, бе насочил професионалните си интереси към издирване на религиозни преживявания. По време на служебните си пътувания се бе срещал с папа Йоан XXIII, Далай Лама, индуистки мистици, будистки монаси и хора, които се обявяваха за Бог или близки приятели с Него. Целият му живот и творчество до арестуването му бяха посветени на антифашизма и социализма, но с разпада на дотогавашната система и хвърлянето му в затвора от новия режим целият му живот и творчество също бяха съсипани, изчерпани, пусти.
Много хора го убеждаваха да пише за годините в съветския лагер, ала Хенри не можеше да разкаже преживяванията си с думи. Или по-точно, признаваше пред себе си той, не намираше смелост да потърси такива думи.
Спечели си нова слава като журналист с материал за бягството на Далай Лама от китайските комунисти и изгнанието му в Индия, който публикува в „Ню Йорк Таймс“. През 1962-ра смело се завърна в Съветския съюз и написа статии за религиозните гонения. За малко не го пратиха в затвора, но все пак го изгониха от страната. По-късно също имаше добри репортажи, ала напоследък отново започваше да се изчерпва.