Меркадо се опасяваше колкото за кариерата си, толкова и за затихващата си религиозна страст. Двете бяха тясно свързани. За да пише добре, се нуждаеше от парене под лъжичката, нещо като смъртоносната рана на свещеника. В момента имаше договор с Юнайтед Прес Интърнашънъл да публикува серия статии за състоянието на древната Коптска църква в условията на гражданската война. Освен това поддържаше връзки с ватиканския вестник „Л’Осерваторе Романо“, който купуваше голяма част от неговите материали. Ала в думите му вече нямаше плам и редакторите му го усещаха. Почти се беше предал. До този момент. Сега в съзнанието му пламтяха преживяванията от предишната нощ. Струваше му се, че Бог го е избрал да разкаже историята на свещеника. Нямаше друго обяснение за върволицата съвпадения, в резултат на които беше научил тази тайна. Външно запазваше спокойствие, но душата му гореше от нетърпение да се отправи в търсене на Граала. Само че тайната си беше негова.
Пърсел се обърна надясно и го погледна.
— Добре ли си?
Меркадо се откъсна от унеса си.
— Да, нищо ми няма.
Франк възприемаше Меркадо като ходещ барометър за опасност. Хенри отлично познаваше обстановката и когато го обземеше тревога, нещата не вървяха на добре.
Войната не беше нищо ново и за самия Пърсел — и двамата сигурно бяха виждали повече сражения и смърт от средния пехотинец. Меркадо обаче бе кален професионалист и по време на тридневното им пътуване сред хаоса и насилието в тази разкъсвана от гражданска война страна инстинктът за самосъхранение на по-възрастния мъж правеше изключително впечатление на Пърсел. Хенри Меркадо знаеше кога да блъфира и да вдига скандали, кога да дава подкупи или да се държи любезно и почтително и кога да си плюе на петите.
Пърсел си помисли, че въпреки излежаното от тях време двамата общо взето са имали късмет като военни кореспонденти или поне са били достатъчно умни, за да останат живи. Но Меркадо оцеляваше много по-отдавна от Франк Пърсел. Затова и когато Хенри и Вивиан бяха дошли при него в бара на „Хилтън“, въоръжени с пропуск от временното правителство, и го бяха попитали дали иска да ги придружи до горещата точка, в която се намираха в момента, той се съгласи, без много да се колебае.
Но сега… е, онова, което в Адис Абеба му звучеше добре, вече от три дни му се струваше кофти. Беше попадал и на по-лоши места и в много по-опасни ситуации, ала след като излежа една година в затвор на червените кхмери, през която ежедневно се сблъскваше със смърт от глад и болести и виждаше как безпричинно екзекутират мъже и жени, той смяташе, че е изчерпал полагащата му се квота късмет. За съжаление го осъзна цял ден след като напуснаха етиопската столица. А сега бяха стигнали до момент, от който нямаше връщане. Avanti.
Запали цигара, като държеше волана с една ръка, и каза:
— Надявам се да се натъкнем на редовната армия. Сигурен съм, че снощи са спукали от бой княз Иясу, и предпочитам да се движа с победителя. С победените пътуват воините от племето гала.
Меркадо оглеждаше хълмистия терен с военен бинокъл.
— Да, но според мене при княз Иясу за нас има повече хляб. От изгубените каузи и рухналите империи винаги излизат добри репортажи.
— Може ли повече да не споменаваме племето гала? — предложи Вивиан.
Хенри прибра бинокъла.
— По-добре да ги споменаваме ние, отколкото те — нас.
Отпусна се на седалката и добави:
— Най-голямата опасност в гражданските войни е това, че фронтовете се менят като спагети, подскачащи в цедка.
— Може ли да те цитирам? — попита го Пърсел.
— Отразявал съм Испанската гражданска война — без да му отговори, продължи по-възрастният кореспондент. — Стига да се движиш с едната или другата страна, ти си част от техния обоз. Но ако попаднеш между тях или изостанеш и се опиташ да се върнеш, вече подлежиш на арест. Знаеш ли, Франк, ако се беше движил с червените кхмери, сигурно нямаше да те затворят. Предполагам, че всичко това се дължи на шпионофобия. Не обичат хора, които търчат насам-натам между армиите. Номерът е да пресечеш фронта, без да те застрелят. Ако те спре часовой, трябва да се държиш дръзко и да размахваш журналистическия си пропуск и фотоапарата си, като че ли си получил специална покана за войната. Щом се озовеш там, големите началници обикновено са любезни. Но никога не бива да имаш вид на човек, който подлежи на арест. Освен с воюване армиите се занимават с арести и екзекуции. Няма как да се променят, така са програмирани. Не бива да имаш вид на човек, който подлежи на арест или екзекуция. Разбираш ли?