Меркадо посочи един равен участък пред тях. Десетина тела се разлагаха под слънцето. Към джипа се насочи войник със стара винтовка. Пърсел заобиколи телата и подкара джипа към мъжа, който ги наблюдаваше любопитно.
По-възрастният кореспондент се изправи и извика няколко приветствени думи на амхарски.
— Страхотен си, Хенри — похвали го Вивиан. — Питай го как се справят децата му в Йейл.
— Тъкмо това направих.
Войникът тръгна към тях и Пърсел спря. Меркадо размаха журналистическата си карта и каза: „Газетана“, а Франк му протегна пакет египетски цигари.
Мъжът носеше оръфана шама и части от военна екипировка. Усмихна се и взе цигарите. Пърсел му поднесе огънче и каза:
— Рас Иясу.
Онзи кимна и посочи.
Франк потегли нагоре по склона. Беше обрасъл с трева, която стигаше до предното стъкло. Почти не се забелязваха следи от бойни действия и признаци от среднощния артилерийски обстрел. Пърсел знаеше, че повечето армии в Третия свят използват модерните оръжия не толкова по предназначение, колкото за вдигане на шумотевица и разпалване на страстите. Пък и повечето снаряди не попадаха в целта. Истинските убийства се извършваха по начин, останал почти неизменен през последните две хилядолетия — с нож, копие, ятаган и понякога щик.
Скоро видя, че се намират в самия щаб на княза. От храсталаците се подаваха върховете на ниски палатки, прекалено пъстри за тактически цели. Малко по-нататък по пътя зърна зелено-жълто-червеното знаме на Етиопия, увенчано с юдейския лъв. Когато се приближиха, от храстите наизлязоха войници. Всички мълчаха.
— Махай им, Хенри — подкани Вивиан възрастния кореспондент. — Покани ги всичките на гости във вилата си в Съри. Дръж се приятелски.
— Млъкни и не си надигай главата, Вивиан.
Пърсел спря на прилично разстояние от шатрата с императорското знаме и тримата слязоха, като дружелюбно махаха с ръце и се усмихваха. Някои войници им отговаряха. Други обаче изглеждаха начумерени и зли, забеляза Франк, като всички пехотинци по света, които току-що са участвали в сражение. Те не си падаха по сравнително чисти и бодри непознати, които се мотаят наоколо. Особено ако армията е била разбита. Победената войска беше опасно нещо, разбираше той, много по-опасно от победителите. Бойният дух е нисък, уважението към командирите е подронено, настроението е отвратително. Беше го наблюдавал в южновиетнамската армия след загубата на войната. Меркадо го бе наблюдавал по целия свят. Срамът от поражението. Той води до изнасилвания, плячкосване и понякога до убийства. Това е своеобразен катарзис за войниците, които не могат да победят другите войници.
Тръгнаха бързо към шатрата на княза, сякаш закъсняваха за среща. Пърсел се безпокоеше за багажа им, ала всеки опит да го вземат със себе си или да направят съответните предупредителни жестове по посока на джипа щеше да им навлече неприятности. Знаеше, че най-добрата тактика е да оставиш скъпите си вещи като че ли очакваш да ги завариш непокътнати, когато се върнеш. Вивиан обаче взе един от фотоапаратите си.
Князът излезе да ги посрещне. Нямаше как да не го познаят. Беше още млад, четирийсетинагодишен, и много висок. Носеше златна корона със скъпоценни камъни в европейски стил, но и шама от лъвска кожа с леопардов пояс. И държеше копие. Зад него крачеха адютантите му, облечени в модерни бойни камуфлажи, само че с лъвска грива на шията. Явно се бяха издокарали така за пред европейците. Добър признак, помисли си Меркадо.
Князът и свитата му спряха. От двете страни на отъпканата във високата трева пътека се бяха струпали любопитни войници.
Меркадо ускори крачка, спря пред княза и се поклони.
— Рас Иясу — каза на амхарски. — Простете ни, че идваме без предизвестие. Изминахме дълъг път, за да дойдем при вашата армия…
— Знам английски — каза князът с британски акцент.
— Чудесно. Аз съм Хенри Меркадо. Това са Франк Пърсел, американски журналист, и нашата фотографка Вивиан Смит. — Отново се поклони и отстъпи настрани.
Вивиан се изправи до Меркадо и той ѝ прошепна:
— Реверанс.
Тя се подчини и каза:
— Приятно ми е да се запознаем.
— Благодаря ви, че ни приемате — каза Пърсел.
— Елате — рече княз Иясу.
Последваха го към раираната червено-бяла шатра и влязоха.
Вътре цареше непоносима жега и миришеше на вкиснато. Князът им даде знак да седнат на възглавниците около ниска дървена маса с инкрустации, която приличаше на европейска антика с отрязани крака. Също толкова нелепо, каза си Пърсел, като всичко останало в тази страна.
Етиопия, беше установил той, представляваше смесица от великолепие, пищност и абсурдност. Антикварната маса с подкъсените крака обобщаваше всичко. Бойните камуфлажи с лъвски гриви може би го обобщаваха още по-точно. Тук я нямаше онази комбинация от каменната ера, бронзовата епоха и съвременността като в повечето африкански страни на юг от Сахара — тази древна изолирана цивилизация сама бе достигнала изключителни върхове много преди да се появят италианците. Но сега, както можеха да видят, уникалният аромат на някогашната култура умираше заедно със стария император.