— Ще видя какво мога да направя, за да стигнете до армията на временното правителство — прекъсна го князът. — Оттам можете да вземете хеликоптер или да се присъедините към продоволствен конвой до столицата. Не искам да видя как загивате тук с мен. — Думите му прозвучаха малко принудено. — Нещо ново за императора? — попита той.
— Още е добре — отвърна Меркадо. — Военните го местят от един дворец в друг в столицата и покрайнините, но се твърди, че е жив и здрав. Един колега журналист го е видял миналата седмица.
— Добре. — Иясу отпи глътка скоч. — При мен има още един англичанин. Някой си полковник сър Едмънд Ган. Познавате ли го?
Хенри кимна.
— Чувал съм за него, да.
— Тук е като военен съветник. В момента инспектира позициите. Казах му, че не са останали позиции за инспектиране, обаче той настоя. — Князът поклати глава. — Англичаните понякога се държат странно.
Пърсел вдигна чашата си.
— Пия за това.
— Вече закъснява. Но когато се върне, ще се опитам да организирам безопасното ви прехвърляне, ако мога.
— Благодаря, княже. — Старата тъга отново обзе Меркадо. Пак преживя Испанската гражданска война, планината Арадам, попадналите в капан войници в Дюнкерк, бягството от Тибет с Далай Лама. На този хълм си даваха среща всички изгубени каузи. И той, Хенри Меркадо, винаги се измъкваше в последния момент, докато смелите обречени мъже му махаха за сбогом и му пожелаваха добър път. Но и той беше дал своето. В Берлин през 1946-а. С един скапан фотоапарат „Кодак“ от излишъците на американската армия. Вече не изпитваше угризения, че се измъква. Изпитваше облекчение. — Да, това напълно ни устройва.
— И ако успеете да стигнете до столицата, напишете хубав репортаж за императора и неговата армия — както по време на италианската окупация.
— Непременно.
— Добре. — Князът се изправи. — Трябва да се върна към задълженията си.
Пърсел, Меркадо и Вивиан също станаха и се поклониха. Князът понечи да излезе, но Вивиан го спря.
— Рас Иясу?
— Да?
— Сигурно знаете за княз Теодрос. Сражавал се е с италианците по време на окупацията и е имал крепост в джунглата на няколко дни път оттук.
Князът кимна.
— Теодрос ми е чичо. Загинал е в бой с италианците през трийсет и седма. Братовчед ми, който носи същото име, още държи гарнизона в джунглата. Яка крепост. От бетон и камък. Защо питате?
— Чух, че там се водели сражения и се чудех дали знаете за това.
— Не. Не съм чул нищо. Нямам представа коя страна е държала крепостта, нито кой я е нападнал. Защо?
— Просто си помислих, че ако боевете са свършили, може да намерим убежище там.
— Съмнявам се. Извинете ме.
— Рас Иясу?
Князът пак се обърна и въздъхна нетърпеливо.
— Да?
— В района има и един манастир. Надявахме се да го посетим. Манастир от черен камък, струва ми се.
— Няма такова нещо. Скоро ще дойде сър Едмънд и можете да зададете въпросите си на него. Извинете ме. — Той рязко се завъртя и излезе.
Пърсел избърса потта от тила си.
— Каква нахална кучка си, Вивиан! Ама въпросите си ги биваше.
Меркадо отново седна на възглавницата.
— Човека го заплашва клане от племето гала или наказателен взвод, а ти го дразниш! Наистина си безчувствена, Вивиан.
Тя също се настани на мястото си и си наля още скоч.
— Не се намираме в столичния „Хилтън“, нали знаеш, Хенри? Неговата съдба спокойно може да сполети и нас.
— Да, права си, разбира се. Само че ние имаме шанс.
Пърсел се опря на ниската маса и също си наля.
— Е, поне знаем, че гарнизонът в джунглата съществува.
Навън се чуваха възбудени гласове и типичната врява на разпадаща се войска. Избухваха кавги и най-малко един спор завърши с употреба на огнестрелно оръжие. Бягащи войници плячкосваха палатките наоколо, но знамето с юдейския лъв засега осигуряваше на тримата сигурност, макар да усещаха, че докато седят и пият скоч в горещата зловонна шатра, периметърът на безопасността им бързо се смалява.
Пърсел се обърна към Меркадо.
— Ти беше прав, Хенри. Тук е истинската история. И ние май ще участваме в нея.
По-възрастният му колега не отговори.
— Искам да поснимам — каза Вивиан.
Франк отиде до редицата церемониални щитове и копия, опрени на стената, и каза:
— Бива ги, Хенри, нали?
Меркадо отново не му обърна внимание. Погледна Вивиан и каза:
— Няма да мърдаш оттук.
Пърсел предложи да потърсят други оръжия в шатрата, освен копията.
— Не ни трябват оръжия — категорично възрази Меркадо. — Ние сме журналисти.
— Всички останали са въоръжени.