Като чу това, Меркадо като че ли се стресна и каза:
— Да тръгваме.
Скоро стигнаха в подножието на тесния хребет.
Франк вдигна глава и погледна нагоре. Стръмният склон беше осеян с назъбени канари и вездесъщите кафяви храсталаци.
— Чудесно прикритие, непроходимо с кон — заяви Ган. — Готови ли сме?
Пърсел се обърна към Меркадо, който кимна вяло.
Започнаха да се катерят между високите скали. Пътеките бяха тесни и това им вдъхваше увереност, че конниците няма да могат да ги последват. Но пък това не се отнасяше за пешаците.
По средата на пътя спряха да си починат в сянката на някакви скали.
Пърсел погледна Ган. Изглеждаше добре, въпреки че не беше млад. От друга страна, явно бе кален в не една война.
Погледна Меркадо. И кореспондентът беше преживял трудности, ала те бяха взели своето.
Вивиан пак бършеше лицето му, но Франк видя, че Меркадо почти не се поти, което не вещаеше нищо добро.
Самата фотографка изглеждаше в прилична форма, макар че ръцете и лицето ѝ бяха изгорели от слънцето. Пърсел си свали сафарито — остана по подгизнала от пот тениска — и ѝ го подхвърли.
— Покрий си главата.
Тя се поколеба, после вдигна зелено-кафявата дреха и му я метна обратно.
Полковник Ган се покатери върху една висока канара и заоглежда района през бинокъла си.
— Гала се събират… поне двеста-триста са… тръгват надолу към долината. Ще измъчват с набези останките от роялистката армия… и ако решат, че е съвсем отслабена, ще я атакуват.
Никой нямаше какво да каже по въпроса, но всички изпитваха облекчение, че конниците са отклонили вниманието си към отстъпващата войска.
Пърсел се надяваше, че революционните сили на временното правителство ще се впуснат в преследване на роялистите. Това щеше да им спести дългия преход.
— Някакви следи от армията? — попита той.
Ган продължаваше да гледа през бинокъла.
— Не. Явно ще оставят гала да им свършат работата. Мързеливци. Шайка гадни марксисти — прибави британецът.
— Ако се доберем до армията на временното правителство, можем да ви представим за журналист — предложи Вивиан.
— Само че ще трябва да си свалите роялистките отличителни знаци, да се отървете от тоя револвер и да се откажете от камшика — посъветва го Пърсел.
— Благодаря за предложението — отвърна Ган. — Но моето присъствие ще ви изложи на опасност. Ще ме разпознаят и без отличителни знаци на униформата и ще ме разстрелят като шпионин, вместо като роялист. Предпочитам да умра като войник.
Франк не виждаше разликата, но полковникът явно намираше такава, пък и изтъкваше основателен аргумент — щеше да изложи всички на опасност. Освен това в техния пропуск от временното правителство в Адис Абеба бяха вписани само три имена, нито едно от които не бе „полковник сър Едмънд Ган“.
Пърсел погледна Меркадо, който не се беше изказал по темата.
— Ти как смяташ, Хенри?
— Трябва да се прехвърлим оттатък този хребет — отвърна възрастният кореспондент. — Положението продължава да не е розово.
Ган се съгласи с него.
— Ще опитам да ви отведа колкото може по-близо до армията, после ще се махна.
— Къде? — поинтересува се Вивиан.
— Повечето амхарски селяни в тези краища са верни на императора. Ще потърся някое приятелски настроено село.
Никой не коментира, но планът на полковник Ган не направи особено впечатление на Пърсел. Всъщност и самият британец навярно нямаше високо мнение за него. Най-вероятно щеше да умре от жажда, глад или болест сред хълмовете или в джунглата. Но воините гала нямаше да се доберат до него. Стига в офицерския му револвер да останеше и един патрон.
— Според мен не бива да се разделяме — каза Франк на Ган и Меркадо. — Може да открием тоя рас Теодрос или някой друг княз.
— Глупости — тросна се полковникът. — Вие имате журналистическа акредитация и пропуск. Най-големият ви шанс е армията на временното правителство, която освен всичко е и наблизо.
— Ще решим на място — отвърна Пърсел. — Готови ли сме?
Продължиха изкачването. След половин час стигнаха билото, от което се разкриваше отличен изглед към околността.
Слънцето скоро щеше да достигне зенита си и почти нямаше сянка. Меркадо легна до една висока скала. Вивиан приклекна до него и покри лицето му с мократа си от пот носна кърпа.
Ган оглеждаше района с бинокъла.
— Виждам войници, окопали са се на съседните била.
И подаде бинокъла на Пърсел.
Под тях имаше тревисто плато. На север се издигаха хълмове, към които водеха скалисти хребети.
Франк насочи бинокъла към най-близкия, на по-малко от километър от тях, и забеляза група униформени мъже. Бяха построили защитена огнева позиция от купчини камъни и му се стори, че над тях стърчи дълга цев на минохвъргачка. Проследи билото до следващия връх и забеляза още огневи позиции.