Тя се сепна и се обърна към него.
— Господи… Франк… изкара ми акъла…
— И ти на мене. Накъде си тръгнала?
— Теб търся… — Вивиан си пое дъх. — Хенри ти е дал… не ти е дал пропуска.
— Така ли? — Пърсел извади увития в найлон документ от джоба си, погледна го, после се усмихна. — Да, това май е сметката му от бара в „Хилтън“.
— Та ти нося пропуска — каза фотографката.
— Добре, дай го.
Тя му го подаде.
Пърсел го погледна и го прибра.
— Благодаря. Е, до скоро.
Вивиан погледна нагоре към склона.
— Да, катеренето е мъчително — рече той. — Остани тук, ако искаш.
— Ще дойда с теб.
— Как е Хенри? — попита Пърсел, без да ѝ отговори.
— Малко по-добре.
— Хубаво. А ти как си?
— Вие ми се свят.
Той постави длан върху изгорялото ѝ чело.
— Подут ли ти е езикът?
— Малко…
Той си съблече сафарито и го наметна върху главата ѝ.
— Добре. Да вървим.
Тя го последва надолу. След малко каза:
— Полковник Ган видя трима конници гала във високата трева отсреща.
— Виж, тази информация ще ми е от полза.
— Нямаше да го оставя сам… но той ме измами — каза Вивиан след малко. — Измами и теб.
Пърсел не реагира.
— С полковник Ган решиха, че ако дойда с теб, ще имаш по-голям шанс.
— Не виждам с какво можеш да увеличиш шанса ми.
— В случай че те ранят. Или… нещо друго. На спасителна мисия било най-добре да се пращат двама души.
— Така е. — Освен ако единият от тях не беше красива жена.
Склонът стана по-полегат и след малко спряха на трийсетина метра от високата трева, която покриваше платото.
— Остани тук — каза Пърсел. — Ако всичко е наред, ще се върна с медик и няколко войници и ще идем да пренесем Хенри. Ако ме няма до… да речем, два часа…
— Няма да остана тук.
— Ще правиш каквото ти кажа…
— Ако с теб се случи нещо, Франк, можеш да отпишеш и мен. Хенри също.
— Вивиан…
— Не мога да се изкатеря горе и нямам намерение да чакам тук племето гала — ако преди това не умра от жажда. — Тя се приближи до него и го сръга в ребрата. — Да вървим.
Продължиха напред и навлязоха във високата трева.
— Стой на пет-шест метра зад мен и ако чуеш тропот на копита, залегни и не мърдай — нареди Пърсел.
Тръгнаха през слонската трева, която надхвърляше човешки ръст. Навсякъде имаше следи от воденото предишната нощ сражение — голи подути трупове, покрити с едри зелени мухи. Не бяха кастрирани и Пърсел предположи, че този път не гала, а правителствените сили са събрали жалката военна плячка от убитите войници на княз Иясу. Имаше и пресни гробове, в които победителите бяха погребали своите хора.
Ужасната воня на смърт се усилваше. В небето кръжаха лешояди. Един се спусна и кацна върху недалечен труп, наведе дългата си шия и изкълва окото на мъртвеца. Вивиан, която вървеше отзад, не успя да сподави отвратения си възглас.
Пърсел размаха ръце и прогони птицата.
Тук-там сред високата трева имаше просеки от коне, отъпкани участъци с човешки тела, кратери от снаряди и изпепелени кръгове, сред които лъщяха шрапнели и изгорели човешки части. Месингови гилзи осейваха земята.
Пърсел се опита да си представи случилото се тук през нощта, но въпреки дългогодишния си опит на военен кореспондент не успя да възпроизведе мислено сцените на ръкопашни схватки. Все пак разбираше как се е чувствал полковник Ган, когато е осъзнал, че битката е загубена.
Платото започна да се издига към отсрещните хълмове, теренът стана скалист и тревата оредя.
Някъде от запад се разнесе тропот на копита. Франк се надяваше, че и Вивиан го е чула. Пренебрегна собствения си съвет да залегне и да не мърда, върна се и я видя да върви към него. Тропотът се усили и фотографката го чу в същия момент, в който зърна и него. Двамата се хвърлиха на земята сред рядката трева от двете страни на един гол участък и останаха неподвижни, вперили очи един в друг.
Конниците се приближаваха. Бяха трима-четирима, предположи Пърсел, на двайсет-трийсет метра от тях. Тропотът утихна и се смени с шумолене на трева. Онези се движеха бавно — търсеха нещо ценно или някой, който е имал нещастието още да е жив.
Франк виждаше, че Вивиан е ужасена. Но фотографката все пак не помръдваше, овладяла инстинктивното си желание да побегне.
Воините гала бяха толкова близо, че Пърсел чуваше гласовете им. Един от тях се засмя. Изцвили кон.
Сякаш мина цяла вечност, докато се отдалечиха.
Той даде знак на Вивиан да остане на мястото си, посочи си часовника и два пъти ѝ показа пет пръста. Тя кимна.
След като изчакаха десет минути, Пърсел се изправи и Вивиан бързо се приближи до него. Той кимна към склона — беше на триста метра от тях — и каза: