— Ще се наложи да тичаме дотам. Готова ли си?
— Да.
Франк виждаше, че тя едва се държи на крака. Хвана я за ръка и се втурнаха към непроходимите за коне стръмни червени скали.
Вода. Трябваше им вода. В един момент на Пърсел му хрумна, че всички онези подути трупове съдържат деветдесет и осем процента вода… но не, още не бяха толкова отчаяни.
Стигнаха до подножието на скалите и се заизкачваха. Изведнъж Вивиан запълзя наляво и той я хвана за глезена, но тя се отскубна. Франк я последва и разбра какво е видяла: напомнящо на кактус растение между две плоски канари.
Тя започна да къса листата и да ги тъпче в устата си. Пърсел последва примера ѝ. Ако се съдеше по меката им лепкава вътрешност, това беше някакъв вид алое. Той изцеди малко сок върху дланта си и разтърка пламналото си лице, после намаза и нейното, докато тя продължаваше да дъвче.
Бързо изядоха листата на алоето, а после и корените му, които Пърсел изрови с джобното си ножче.
— Слава богу… — въздъхна Вивиан.
Пърсел вдигна сафарито си, което беше паднало от косата ѝ, и покри главите и на двамата. Загледаха платото долу. След малко Пърсел запали цигара.
На няколкостотин метра от скалите четирима конници гала бавно яздеха в слонската трева — явно още търсеха живи и мъртви войници.
— Вампири — каза Вивиан.
Франк се вторачи в отсрещния склон, от който бяха дошли. Надяваше се, че Хенри и Ган са живи. Полковникът сигурно ги виждаше с бинокъла си и Пърсел му помаха с ръка.
Вивиан също помаха и каза тихо:
— Дръж се, Хенри.
Пърсел пак погледна конниците. Едва ли щяха да ги видят от толкова далеко.
Погледна фотографката. Устните ѝ бяха напукани и лицето ѝ бе мръсно, но очите ѝ изглеждаха будни. По окъсаното ѝ сафари имаше засъхнала сол, но не и мокри петна от избила в момента пот. Имаше опасност да получи топлинен удар, обаче трябваше да е в състояние да продължи. Самият той се чувстваше относително добре. В лагера на червените кхмери беше преживявал и по-лоши дни. Дизентерия… треска… Тогава го спаси друг журналист, французин, който умря след няколко седмици.
— Как си? — попита Пърсел.
Тя се надигна и тръгна нагоре. Франк я последва.
Катереха се бавно, скала по скала. Щеше да им е по-лесно, ако в стомасите им имаше и нещо друго, освен алоето. А и тяхната цел, силите на временното правителство, можеше и да не се окаже краят на мъките им, ако Гетачу играеше по собствените си правила.
Излязоха на една плоска скала и Пърсел заслони очи с длан и огледа склона. На около двеста метра нагоре имаше стена от струпани камъни… и някакъв човек.
— Там май има огнева точка — каза Пърсел и посочи.
Продължиха нагоре. Когато се приближиха до купчината камъни, Франк преброи най-малко петима души в камуфлажни униформи, насядали под зелено платнище, опънато на рейки за палатка.
Това беше критичният момент, знаеше Пърсел, онези две-три секунди, през които хората с пушките трябваше да решат дали си приятел, враг или нещо друго.
Даде знак на Вивиан да залегне, извади бялата си носна кърпа и извика един от малкото известни му изрази на амхарски:
— Тена ясталан! — „Здравейте!“
Отекна изстрел и Франк се хвърли на земята. Стрелбата продължи и той разбра, че идва откъм воините гала под тях, а войниците отгоре им отговарят. Пърсел сложи ръка върху гърба на Вивиан и я натисна надолу.
Престрелката продължи няколко минути, после изведнъж престана.
— Не мърдай — прошепна Франк на фотографката.
Вивиан кимна.
Той се понадигна и надзърна иззад скалата, за да провери дали воините гала са зад тях. Не забеляза движение и насочи вниманието си към огневата точка. На една ръка разстояние пред лицето си видя два тъмни крака в кожени сандали. Вдигна глава и погледът му попадна върху дулото на АК-47.
Облеченият в камуфлажна униформа войник му даде знак с автомата да се изправи.
Франк бавно стана и се усмихна.
— Америкауи. Газетана.
Вивиан също се изправи.
— Capisce italiano? — попита тя боеца. „Знаете ли италиански?“
Етиопецът разбра въпроса, но поклати глава. Без да ги изпуска от прицел, погледна надолу, за да види дали не се приближават гала.
Пърсел посочи нагоре и каза:
— Искаме да се срещнем с генерал Гетачу.
— Газетана — включи се и Вивиан. — Генерал Гетачу.
Войникът я зяпна.
От огневата точка се спуснаха още двама войници със съветски автомати и заговориха с първия на амхарски, като поглеждаха Вивиан. Според Пърсел тя изглеждаше ужасно, но навярно не и за бойците.
Вивиан се потупа по джоба, за да покаже, че носи нещо за тях, и извади паспорта и журналистическата си акредитация.
Един от войниците ги грабна от ръката ѝ и впери очи в акредитацията, която беше написана на няколко езика, включително на амхарски. След това разтвори паспорта ѝ — швейцарски, както знаеше Франк, много полезно гражданство — и го прелисти.