Пърсел измъкна своя американски паспорт и акредитацията си, както и увития в найлон пропуск. Друг войник взе неговите документи и всички ги огледаха, макар че явно нито един от тях не може да чете, дори на амхарски.
— Подписан е от генерал Андом — каза Пърсел, посочи пропуска и импровизира: — Брежнев е супер! Цялата власт на народа! Avanti!
Първият войник го погледна и им даде знак да тръгнат нагоре. Тримата етиопци ги последваха.
— Няма ли да ни застрелят в гръб? — попита Вивиан.
Франк си спомни екзекуциите, на които беше станал свидетел в Камбоджа. Събличаха жертвите почти съвсем голи, за да не повредят дрехите им. Освен това първо изнасилваха жените. Предполагаше, че и в Етиопия е така.
— Не — отвърна той. — Само генералът може да разстрелва журналисти.
Стигнаха укритието и Пърсел видя 81-милиметрова минохвъргачка, подпряна с камъни. В една яма имаше овъглени останки от сандъци от боеприпаси и кости от дребни животни.
Всички спряха.
— Веха — каза той на амхарски. „Вода“.
Единият войник посочи двайсетлитрова туба от гориво. Пърсел я вдигна и поля Вивиан. Тя взе тубата от ръцете му и му върна жеста.
— Минерална баня по етиопски — рече фотографката.
Друг войник им даде манерка и те пиха жадно.
Вивиан се усмихна на войниците и им благодари на амхарски:
— Агзер ясталан.
Пърсел даде на войниците последния си пакет египетски цигари и всички запалиха. Засега добре, помисли си той, въпреки че полът на Вивиан усложняваше нещата.
Един от войниците се обади по радиостанцията си, после каза нещо на другарите си. Друг боец, който, изглежда, беше старши на групата, върна документите на Пърсел и Вивиан и посочи нагоре по склона.
Преди етиопците да са решили нещо друго, Франк хвана Вивиан за ръка и двамата се заизкачваха нагоре.
— Като че ли ни се размина — отбеляза тя.
— Щеше да е по-добре, ако бях сам.
— И аз смятам така.
Той не отговори и продължиха нагоре в мълчание.
— Да се продъниш в ада дано — измърмори фотографката по някое време, явно по отношение на нещо, което си мислеше.
— Вече съм там.
— Женен ли си? — попита тя. — Гадже?
— Не.
— Защо?
— Може ли да оставим тази тема за бара в „Хилтън“?
— Нямам никакво желание да те виждам, след като се измъкнем оттук.
— Жалко, че имаш такова отношение към мене.
— И не ни трябваш, когато тръгнем да търсим черния манастир.
Пърсел не отговори.
Замисли се за отец Армано, за черния манастир и за така наречения Граал. Никакъв Граал не съществуваше, разбира се, но неговите редактори и други военни кореспонденти понякога наричаха даден материал „Светия Граал на репортажите“ — публикация, която можеше да спечели „Пулицър“, Националната награда за журналистика или поне възхищението на колегията и няколко чаши в приличен бар.
Погледна Вивиан и си помисли за Хенри Меркадо. Можеше ли да ги пусне сами? Ами ако загинеха? Ами ако не загинеха и откриеха нещо? Искаше му се да има по-добра алтернатива за живота си.
9.
Седяха един до друг на походно легло в медицинската палатка. Лицето на фотографката беше намазано с бял крем. И двамата бяха облечени в сравнително чисти сиви шами.
Военният лекар д-р Мато седеше на сгъваем стол и пушеше цигара. Пърсел също пушеше от цигарите на доктора, а Вивиан довършваше паница просена каша.
— Много ви благодаря, докторе — каза тя на италиански. — Изключително сте любезен.
Едрият етиопец се усмихна.
— Няма за какво да ми благодарите. И не бършете крема.
Вивиан преведе на Пърсел и попита лекаря:
— Нещо ново за нашия колега?
— Както казах, пратихме десет войници с муле — отвърна д-р Мато. — Сигурен съм, че скоро ще доведат колегата ви.
Тя кимна и преведе отговора на Франк.
— Ще ме извините, но имаме много болни и ранени и се налага да се погрижа за тях. — Лекарят излезе и ги остави сами.
— Убеден съм, че разходката с мулето ще допадне на Хенри — рече Пърсел.
— Надявам се само да стигнат при него навреме — каза тя.
Франк премълча.
— И да не се натъкнат на воините гала — добави Вивиан.
— Гала нападат слабите и умиращите — каза Пърсел. — А не въоръжени войници.
Тя го погледна и се насили да се усмихне.
— Бива те да успокоиш една изтерзана дама.
Той отговори на усмивката ѝ, макар че безпокойството ѝ за Меркадо, колкото и да беше оправдано, кой знае защо, го дразнеше.
Стана и се огледа. Личните им вещи бяха подредени до походните им легла, но дрехите и обувките им ги нямаше.