— Ще хвърля едно око навън — рече Франк.
Тя също стана.
— Идвам с теб.
— Остани тук, в случай че доведат Хенри.
Вивиан се поколеба, после кимна и каза:
— Ако видиш някъде четки за зъби, купи ми.
Навън Пърсел видя бойците от армията на временното правителство да ядат, да разговарят и да пушат под импровизирани платнища — все неща, които правят войниците, когато не убиват други войници. Във всеки случай като че ли не се интересуваха особено от чужденеца, който се шляеше бос по сива шама — въпреки че някои го сочеха с пръст. Ако Вивиан беше с него, може би щяха да проявят по-задълбочен интерес.
Мина покрай отворена отстрани дълга палатка с бял медицински кръст. На пръстения под вътре лежаха един до друг войници, повечето голи и бинтовани. Оттам се разнасяше отвратителна смрад, чуваха се мъчителни стенания и викове. Човешки страдания. Войни, епидемии, глад, граждански безредици. В Етиопия имаше от всичко.
На близкия склон имаше голяма шатра, на която се вееше революционното знаме с червената звезда на нова Етиопия. Това трябваше да е щабът и когато — ако изобщо — пристигнеше Хенри, тримата заедно щяха да отидат там и да видят дали Гетачу е в достатъчно добро настроение, за да им предложи хеликоптер за Адис Абеба. След като направеха интервю с победоносния генерал, разбира се. По време на тази война нямаше много репортажи от предните линии и събитията от последните две денонощия нагледно обясняваха причината.
На склона над палатката имаше ветропоказател, който обозначаваше хеликоптерна площадка, въпреки че не се виждаше вертолет. Пърсел си представи как с Меркадо и Вивиан летят с машината на Гетачу високо над жегата и вонята. Хеликоптерът беше летящото килимче на модерната война и ако до утре по обед напуснеха това място, можеха да прекарат вечерта в бара на „Хилтън“ и да разказват на колегите си за пътешествието си във вътрешността на тази окаяна страна. Етикетът изискваше скромно да омаловажат опасната авантюра, като в същото време я представят достатъчно вълнуващо, за да задържат интереса на публиката и потока безплатни напитки. Замисли се как да вмъкне срещата с умиращия свещеник, без да разкрие цялата история.
Сети се и за полковник Ган. Този човек му харесваше. Беше започнал да го уважава, след като видя бойното поле. Надяваше се, че полковникът ще намери село с дружелюбни жители и ще успее да се измъкне от Етиопия, макар че нямаше особено голям шанс. Можеше да напише посмъртен материал за него — щеше да го озаглави „Странстващият рицар“. И щеше да отиде в командировка в Англия, за да потърси роднините на Едмънд Ган.
Слънцето залязваше, тъмнолилави сенки пълзяха из деретата и клисурите, които пресичаха лагера и в които воняха изпражненията на хиляди войници. Малкото военни коли бяха паркирани безредно. Главното транспортно средство тук, изглежда, бяха мулетата и конете, завързани за стълбовете на палатките.
През кариерата си Пърсел беше виждал стотици военни лагери и всеки от тях — бил той мръсен като този или безупречно чист и подреден като американските лагери — излъчваше усещане за живот, спрял за неопределено време, и за настъпваща смърт.
След като придоби достатъчно ясна представа за лагера на Гетачу, Франк реши да посети самия генерал, без да съобщи на фотографката, която щеше да настои да изчакат Меркадо. Във всеки случай смяташе, че поне трябва да оповести тяхното присъствие — изискваше го протоколът.
Докато вървеше към щабната шатра, си спомни прочетеното за Гетачу в излизащия на английски език вестник в Адис Абеба. Според този цензуриран от правителството и автоцензуриран хвалебствен материал генералът бил забележителен човек — верен на революцията, талантлив военачалник и човек от народа, роден в бедно селско семейство. Родителите му гладували, за да спестят пари и да пратят сина си в училището на британската мисия в Гондар. Естествено, Микаел Гетачу се оказал отличен ученик и научил английски, преди да навърши седем години. Освен това още съвсем млад отхвърлил голямата част от своето буржоазно образование и прегърнал марксизма. Не следвал в университет, а се върнал в селото си и организирал потиснатите селяни в борбата им срещу тамошните князе. Пърсел си помисли, че сред тях може да е бил и рас Иясу.
Ласкателната статия продължаваше с постъпването на Микаел в императорската армия. И когато военните взели властта и свалили императора, младият капитан Гетачу се оказал на точното място в точния момент и сега беше генерал, командващ армията в родната си провинция. Местно момче прави добрини и се завръща у дома, за да донесе мир и справедливост на своя народ.