Според слуховете в столичните барове и посолства Гетачу беше психопат, собственоръчно удушил десетина души от императорското семейство в техните дворци, включително жени и деца. Дори революционният съвет, така нареченият Дерг, се боял от него и за да го отдалечи от Адис Абеба, го назначил за командващ Северната армия.
Докато се изкачваше към голямата щабна шатра, Пърсел видя нещо, което не беше забелязал досега. Не го различаваше ясно на отслабващата светлина, но когато се приближи, разбра, че е хоризонтална греда, подпряна на два вертикални стълба — и на тази греда висяха няколко мъже, облечени в униформите на императорската армия.
Спря на три-четири метра от ешафода и установи, че войниците са обесени на телефонен кабел, което гарантираше бавна и мъчителна смърт. Ръцете им не бяха завързани, за да могат да се опитат да разхлабят кабела, ала накрая се бяха изтощили, изгубвайки борбата с гравитацията и смъртта.
Франк си пое дълбоко дъх и продължи да се взира в сгърчените лица, в окървавените пръсти и шии. Преброи тринайсет души и се зачуди още колко роялисти са разстреляни при залавянето им. Взимането на пленници не беше особено понятна концепция в тази страна и в тази война.
Неколцина от часовите около щабната шатра го наблюдаваха и Пърсел се отказа от посещението си при генерал Гетачу и се върна в медицинската палатка.
Вивиан я нямаше, а санитарят, когото завари там, не успя да отговори на зададените му с жестове въпроси.
Обичайната процедура в такива ситуации изискваше да остане на известно и за двамата място и да чака изчезналата си спътница. Ако тръгнеше да търси фотографката, сигурно щяха да се разминат и да продължават да се връщат в палатката, за да видят дали другият се е прибрал, като в скеч на братя Маркс. Провери дали не му е оставила бележка. Не намери нищо, но забеляза, че фотоапарата, паспорта и журналистическата ѝ акредитация ги няма, което означаваше, че ги е взела. След това обаче установи, че липсва и неговият паспорт, както и портфейлът, акредитацията му и пропускът.
— Мамка му!
Излезе и се заоглежда в спускащия се здрач. Може да беше отишла да търси тоалетна, каквато тук нямаше, тъй че щеше да ѝ отнеме доста време. Реши да изчака десетина минути и след това да отиде направо в щабната шатра и да поиска да се срещне с Гетачу. А можеше и Гетачу да прати да го отведат при него. Всъщност, помисли си, навярно тъкмо това се беше случило с Вивиан.
Само че не го свърташе на едно място и след пет минути тръгна към генералската шатра.
В мрака към него тичаше стройна фигура. Вивиан! Забеляза го и извика:
— Франк! Докараха Хенри!
— Добре.
Тя спря на няколко крачки от него.
— Заедно с полковник Ган.
Лошо.
— Полковник Ган бил изгубил съзнание — бързо обясни тя. — Хенри също. Войниците ги открили и…
— Чакай малко, откъде знаеш всичко това?
— От доктор Мато. В момента са в лазарета. Под арест. Доктор Мато казва, че щели да се оправят, обаче…
— Добре, да идем да ги видим.
— Не ме пуснаха вътре.
Така всъщност беше по-добре, помисли си той.
— Тогава ще отидем при генерала.
— Опитах, но…
— Да вървим.
Бързо се изкачиха по склона към щабната шатра. Няколко от страничните платнища бяха вдигнати и вътре се виждаше светлина.
Пърсел забеляза, че Вивиан не носи фотоапарата си, а в шамата ѝ нямаше къде да е прибрала техните документи. Все пак можеше да ги е скрила някъде.
— Знаеш ли къде са паспортите и документите ни? — попита я той.
— Не. Доктор Мато дойде да ме вземе и аз просто се втурнах навън…
— Изчезнали са заедно с твоя фотоапарат.
— По дяволите!
— Точно така. Всичко е в Гетачу.
— Копелето му гадно! Фотоапаратът си е мой, вътре има трийсет снимки…
— Това е най-малкият ни проблем, Вивиан.
Франк разбираше, че е разстроена от арестуването на Меркадо, а сега негодуваше и срещу конфискуването на вещите ѝ. Всичко това беше естествено и щеше да е уместно в Адис Абеба, но не и на фронта.
Преди да се срещнат с генерала, тя трябваше да осъзнае действителността, затова Пърсел я поведе встрани от щабната шатра и посочи.
— Ето какво прави генерал Гетачу с роялистите. Още не знаем как постъпва със западни журналисти, които го дразнят.
Вивиан се втренчи в обесените.
— Боже господи…
— Готова ли си вече?
Тя го погледна и кимна.
Приближиха се към охранявания вход на щабната шатра. Двамата войници, които стояха на пост с автомати АК-47, ги зяпаха любопитно. Вече бяха отпратили жената и сигурно се чудеха защо се връща. Единият направи заплашителен жест с оръжието си, а другият им даде знак да се махат.